по Смарагда
И беше пустиня…
Устните, които ме целуваха – ги мразех!
Устните, които ме целуваха – ги обичах!
Помолих те – дай ми влага,
море и дъждовни капки.
И беше, когато пиех.
Пих най-зеления ти изгрев.
Пих най-червената ти луна.
Пиех – очи, устни, тяло.
И се наводних.
И беше, когато се съмнявах.
Помолих те – бъди отново пустиня!
Слънце изгори кристалната ти същност.
Устните ти напукани ме изплашиха.
Прегръдката ти пясъчна ме нарани.
И беше, когато виках:
Къде е морето, къде е сушата ти?
И виках: Заминавам!
И виках: Оставам!
И виках: Отива ти черно!
И виках: Махни го, приличаш на мъртъв!
И виках: Донеси ми дъжд!
И виках: Донеси ми слънце!
И беше, когато си отиде…
Толкова много звуци те измориха.
Освен това бяха йероглифи…