автор: apostolicia

В памет на петима учители, загинали при катастрофа

Старата жена, коленичила пред иконата, се изправи с мъка и раздвижи схванатите си крака. От много време я мъчеше артрит, а позата за молитва наистина беше много неудобна. Сигурно заради това избягваше молитвите. Само че наближаваше полунощ, а синът й го нямаше и не се обаждаше. Беше й забранил да го търси, когато закъснява, обвини я, че от постоянния й надзор и булка не може да си вземе. И тя не смееше да му позвъни. „Майка да не си на този свят!” - каза си полугласно. Как не се беше сетила?! Ми може да е с някое момиче. Може да си има приятелка. Младите са такива - забравят, че майките им се тревожат. Побледня, като си помисли, че първо в главата й се мярна мисъл за катастрофи и кървища, осакатяване, смърт. „Майка да не си!” – повтори си, вече сърдита на себе си. Ама разбира се, че е с някое момиче. Дано да е добро момиче. Дано скоро да се вземат. Така й се щеше да види внуци, преди... Толкова дълго беше чакала сина си, че Бог трябва да се засрами, ако е решил да я прибере, преди да е видяла внуци. Настрадала се е достатъчно. Сигурно ще я поживи още някоя година. Ако Антон й доведе снаха, де. Все й повтаряше да мисли позитивно. Завърши психология и педагогика. И добре, че се отвори нова мода училищата да имат психолог, та си намери и работа близо до майка си. По-добре да пътува всеки ден до отдалеченото градче, отколкото да плаща квартира и да живее сам в София. „Мисли позитивно!” – заповяда си, за да спре непонятните сълзи, които се стичаха по бузите й. Сигурно е с момиче, ще ти доведе снаха, ще си народят деца, ще си идеш на село да им гледаш домати и кокошчици. Ето го, на – иде си! – скокна, като чу звънеца. Сигурно си е забравил ключовете и затова звъни. Ами пък може да не ги е забравил, а да води момичето и иска да събуди майка си, за да ги запознае... Старата заситни през коридора, обърка ключовете на осветлението, засуети се – „снахата ще си помисли, че съм смотана бабичка!” – мина й през ума. Най-после успя да отвори. Двама полицаи стояха отпред.
***
Ради се промъкна – по негово мнение – напълно безшумно, но беше сигурен, че майка му ще го спипа, докато пресича коридора. Забрави се в играта и не усети кога е станало толкова късно. Майка му със сигурност щеше да е ядосана. Коридорът беше тъмен и той стъпваше много внимателно, за да не се издаде. Тя вероятно беше с онзи, нейния. Иначе досега да е слязла лично долу и да го е прибрала за ухото пред всички. Докато преминаваше покрай вратата на дневната, стана най-лошото, което можеше да стане – блъсна се в паркираното в средата на коридора колело, което по-рано през деня беше оставил и после забрави да прибере на мястото му. То падна и се раздрънча, а Ради замръзна на място. Сега майка му щеше да излезе и да го зашлеви и то пред онзи скапаняк, който все й се усуква и все му носи разни тъпи шоколадчета, като че ли е някакво бебе. Купуваше го най-безсрамно. Първоначално Ради мислеше, че той ще се ожени за майка му след развода. Не спеше от притеснение дали тя няма да му забрани да се вижда с баща си, след като ще му е намерила нов. Докато не разбра, че този си има други деца и друга жена и никога не е възнамерявал да се жени за нея. Въпреки това обаче тя му забрани да се среща с баща си. В секундите, докато очакваше тя да излезе от дневната и да го набие, Ради реши да й каже – за близнаците и момиченцето му, за това, че тоя няма да я вземе никога, защото си има друго семейство и ... всичко. Но тя не се появи. Той внимателно вдигна колелото, прибра го и влезе безшумно в кухнята да си вземе нещо за хапване, преди да се скрие в стаята си. От прозореца се виждаше, че в дневната не свети. Освен това не се долавяше и никакъв шум. Невъзможно беше майка му да е заспала толкова рано. Обиколи безшумно апратамента, не смееше да влезе само в нейната стая. Всичко си беше така, както го беше оставил, в това число и колелото. Явно майка му още не се беше прибрала от работа, иначе поне колелото щеше да премести. И щеше да го извика, за да му се кара, че го е оставил по средата на коридора. Престраши се и бавно натисна дръжката на вратата. Стаята й беше празна. Нея просто я нямаше. Той погледна безпомощно часовника. Приближаваше полунощ. Изведнъж му стана страшно да е сам вкъщи. Жана никога не го беше оставяла сам. Паниката полека потече по вените му, заби се като свредел в главата му и сенките наоколо се превърнаха в зловещи чудовища. Едва се добра до телефона. Набра службата й, но там никой не вдигна. Набра мобилния й телефон, но пак никой не се обади. Накрая, разреван, се обади на баща си. Той дойде след по-малко от четвърт час. Беше много ядосан. Развика се, опита се да се свърже с бившата си жена, но не успя. Докато Ради плачеше неутешимо, той сипеше закани, че ще го прибере при себе си, никога няма да й позволи даже да се приближи да него, камо ли да получи родителските права, с кой акъл е оставила детето само посред нощ, та да си вее фустата.
Звънна се на вратата и момчето се шмугна покрай разярения си баща, преди да е успял да отвори. Без съмнение това беше майка му и то искаше да я предупреди, че баща му е много ядосан. Не искаше пак да я бие, както преди развода. Но отвън стояха полицаи.
***
Няма го! Разбира се! Откакто почна тази работа, кога ли се е прибирал навреме?! Риторичен въпрос. Отговорът му е „никога”! Минава полунощ, не го е срам!
Още в девет сложи Симонка да спи, че сутрин много трудно ставаше за детска градина. Близнаците искаха да чакат баща си, но се измориха и едва си държеха очите отворени. Трябваше да им се скара, за да ги накара да си легнат в леглата. Толкова отчаяно искаха да чакат, че тя най-после разбра с поразителна яснота – децата се страхуваха! Страх ги беше да не би пак да се карат. От известно време Румен беше все намусен. Първоначално тя го отдаде на новата му работа, не беше свикнал, трудно му беше, далече беше. Той не си доспиваше, все имаше да учи нещо. Нейна приятелка му подхвърли, че при тях има свободно място, парите бяха доста по-добри и той веднага се съгласи. Имаха три деца, за Бога! Обаче всяка вечер мъжът й се прибираше все по-късно и по-късно. Първоначално беше жизнен и след всяко закъснение носеше по нещо на децата, на нея. Разни дреболийки. Напоследък не само че нищо не им носеше, ами сякаш го дразнеха. Не играеше със Симонка, все му беше едно кой близнак е счупил ръка и кой има двойка по литература. А за нея не се сещаше изобщо. „Какво ще вечеряме?” и толкоз. До преди седмица, когато му звънна същата онази нейна приятелка, докато той беше в банята. Людмила по принцип не пипаше телефона на мъжа си, ама като видя номера, не намери нищо лошо да вдигне. Нали Жана беше нейна приятелка все пак. И още преди да е сварила да си отвори устата, онази заля едни трели, едни целувчици, едни мечтания. На Людмила й прилоша. Седна. Даже не затвори телефона. Разрида се неутешимо. Румен излезе от банята и, като я видя да реве с телефона му в ръцете си, изобщо не се и колеба какво е станало. Даже не се оправда, нищо не каза. Оттогава почнаха скандалите. Препираха се уж тайно от децата, като си легнеха вечер, но неусетно така почваха да викат, че малчуганите нямаше как да не стават свидетели. Вчера близнаците се прибраха раздърпани, дрехите им бяха покъсани. Класната им се обади, че са нападнали други деца и са се били. Между другото се осведоми наистина ли се развеждат. Людмила наби момчетата и пак рева – първо за нещастието си, после за това, че наби децата, без да имат вина. Вечерта му постави ултиматум – или семейството или уличницата! Очевидно уличницата му е била по-приятна, защото вече минава един, а той още не се е прибрал. Не искаше да си легне и грабна една книга, но не разбираше нищо от прочетеното. Е, той все пак поне за чисто бельо ще трябва да си дойде. Скочи и извади куфара изпод спалнята. Яростно започна да тъпче нещата му в него, когато се звънна. „Тъкмо навреме!” – си каза, докато прекосяваше с куфара коридора. Щеше да му го хвърли и да затвори веднага, нямаше да го пусне дори да погледне децата. Отвори и, секунда преди да метне куфара по стълбите, осъзна, че вместо мъжа й, на площадката стояха двама униформени полицаи.
***
Кожата й беше гореща и суха. Пръстите й опипаха отново плоския корем. Не можеше да си представи как ще се втрещи Калин. Вече втора година жиевеха заедно, а от поне пет месеца всяка вечер, вместо „как ти мина денят?”, я питаше „днес ще се омъжиш ли за мен?”. Първият път, когато поиска да се омъжи за него, я свари толкова неподготвена, че си глътна граматиката. На езика й беше да каже „да”, но изведнъж си представи безкрайни върволици еднообразни дни и нощи. И се уплаши до смърт. Очите й издадоха паниката, която я обзе, а той не настоя за отговор. Много го разочарова. Вероятно беше очаквал развълнувано да приеме, да изберат заедно дата, да си представят как точно ще стане... А тя се паникьоса. После цяла нощ не мигна, чудеше се как да му обясни, как да се извини, дали трябваше изобщо да се извинява. Нали все пак живееха заедно, всичко им беше общо, дори и мечтите. Всичките си планове свързваха един с друг. Отлично знаеха, че един ден ще остареят заедно и че на някакъв етап от този процес и ще се оженят. Само че Ева изобщо не беше подготвена за това точно сега. Той като че ли разбра и без думи. Само всяка вечер – ей, така – за протокола, питаше дали най-после е готова да стане негова жена официално. Е, вече беше готова. Отново погали корема си, опипа го, като че ли щеше да докосне малкото същество вътре. Легна с разперени ръце в тяхното легло и се унесе да си представя как ще се зарадва Калин. Колко ще е изненадан, когато тази вечер му каже, че вече е готова. Той толкова обичаше деца, със сигурост би се зарадвал страшно на тяхното, което все още беше мъничко, колкото напръстник. Не усети кога се е стъмнило. Стана й студено, потрепера от хлад и изведнъж си даде сметка, че вече е нощ. Изглежда беше проспала завръщането на Калин. Каква глупачка е? Всичко провали! Опипом достигна шнура на нощната лампа и го дръпна. Калин не беше в леглото. Часът преваляше 2 след полунощ, а той не си беше легнал. Не е искал да я буди. Сигурно пак е задрямал на дивана пред телевизора. Понякога, когато е много уморен от работа, му се случва. Ева се ослуша, но не долови шум от другата стая, беше тъмно. Странно. Да задреме на дивана, а да угаси и телевизора, и лампите. Интересно! Сигурно е намислил нещо. Сигурно чака, тя да се събуди и да я попита отново дали ще му стане жена. Усмихна се, като си го представи как е чакал, чакал и е заспал. Стана и сънено зашляпа през коридора към дневната. Празна беше. Безпокойство обхвана гърдите й. Погледна телефона си – не й беше звънял. Погледна отново часовника с отчаяна надежда да е сбъркала. Не, беше 2.23 след полунощ. Калин никога, абсолютно никога не беше закъснявал, без да й се обади. Не виждаше причина този път да е направил изключение. Набра телефона му, но колебливо прекъсна. Ами ако беше с колеги и се веселяха, щяха да му се присмиват, че го преследва. Още две мъчителни минути изминаха, преди отново да набере и да прекъсне. Ами ако е с някоя...Решително отхвърли идеята. Глупости! Това е напълно невъзможно! Изчака пет свободни сигнала, преди да чуе един напрегнат, стържещ глас, който изобщо не беше на Калин. Извини се и затвори. Отново набра, този път цифра по цифра, номера му. Същият глас. Несмело попита за Калин. Но вместо отговор, започнаха да я разпитват каква му е, къде живее... Ледени тръпки полазиха по гръбнака й, но се въздържа да се разпищи истерично. Че се е случило нещо ужасно, не подлежеше на съмнение. Ева мобилизира всичките си сили, цялото си търпение, за да изчака спокойно притежателят на гласа да звънне на вратата. Беше полицай.
***
Малинка за кой ли път позвъни в училището. Тошко не разбираше много от мобилни телефони и тя все му се караше, че само го носи за украса. Даже го беше забравил на масата тази сутрин. Като си дойде, пак ще му се скара, а той пак ще рече: „Жено, нали знаеш, че съм литератор, не елтехник!” Беше учител по литература. Преподаваше първо в една малко училище в близко село, после го преместиха в елитната гимназия в града, а сега вече беше принуден да доизживява до пенсия в гимназията на градче, доста отдалечено от областния град. Е, при тази безработица по-добре да пътува, отколкото да си стои вкъщи. Тошко много се тормозеше, когато чувстваше, че не е полезен. От младеж си беше такъв. Как я взе тогава, тя така и не можа да разбере до ден днешен. Бяха от едно село, но той се изучи, стана голям човек – даскал. Тя си беше момиче от село, мечтите й се простираха до къща, градинка, деца и добра работа. Да се изучи за тъкачка беше за нея напълно задоволително ниво. Докато той все нещо учеше, все нещо четеше, все не беше доволен. Не беше му по мярка тя. Не веднъж беше чувала приказки, свекърва й обикаляше селото и се оплакваше, че снахата е долно качество. Седнеше ли Малинка на масата, старата се обръщаше с гръб. И деца нямаха. Десет години чакаха, преди да тръгнат по доктори – нищо. „Пропъди ме, Тошко! – плачеше тя нощем. - Пропъди ме, вземи си друга жена, да ти е по мярка, да ти роди деца...” Той не искаше и да чуе. „Остави я - казваше – майка ми, нека си говори, каквото си иска. Аз тебе съм си избрал и и тебе искам. Ако е рекъл Господ, ще си имаме деца, ако пък не, ще си вземем. Не разбираш ли, че щом съм те избрал, значи ти си най-добрата за мене.” И тя спираше да плаче. Направиха си и къщата в града, та вече не живееха при свекървата, но сърцето на Малинка съхнеше всеки изминал ден. Не рачи Господ да им даде рожбичка. А и Тошко се разболя със сърцето, та и да си вземат чуждо дете стана невъзможно. Малинка побеля още на 40 години. Плачеше и преглъщаше, но тайно, да не тормози мъжа си. И тази сутрин го изпрати с целувка, като всяка сутрин от 25-те години, как бяха заедно. Нощта беше неспокоен, не му беше добре. Тя му звъня всяко междучасие в учителската стая да види как е. Казваше, че не го стягат гърдите, добре бил. Малинка се притесняваше да не му стане лошо, докато кара колата. Возеше всяка сутрин още четирима учители и вечер ги докарваше. Но закъсняваха. Дали не се безпокои напразно? Дали пък не се случи нещо непредвидено - да са ги задържали в учиище; да са спукали гума по пътя; да се е повредила колата и да чакат пътна помощ. Дали пък не се е отбил у новия колега, или пък у Антон да се види с майка му, с нея баха братовчеди. През главата й минаха десетки версии. Някъде към девет часа вече не я сдържаше на едно място. Почна да звъни поред. За антоновата майка измисли някакъв благовиден предлог, че да не обезпокои напразно старата, поприказваха си и уж случайно я попита къде е синът й. Нямало го още. У жанини никой не вдигна. Жената на новия колега й се стори доста ядосана. А на момичето, което живееше с Калин, така и не знаеше телефона. Но провереното беше напълно достатъчно, за да я хвърли в паника. Колеба се само няколко секунди, преди да позвъни в полицията. Докато чакаше да я свържат с дежурния, покрай къщата им минаха няколко линейки, пожарна и полицейска кола със смразяващ кръвта вой на сирени. Беше абсолютно убедена, че с мъжа й се е случило нещо ужасно. Полицаят от другата страна на жицата обаче не каза нищо друго, освен че ще изпрати хора незабавно да я вземат от дома.

***
При Жана с нейната палавост и красота или при Людмила и децата. Снощи жена му формулира алтернативите, но въпросът го измъчваше от самото начало на тази история. Още при първата им среща с Жана разбра, че понятието „истинска любов” е реално обстоятелство, не просто книжовен термин, а в последствие все повече и повече се убеждаваше, че Жана е неговата истинска половинка. От друга страна обаче Людмила държеше много силен коз – децата. Не можеше да живее без тях, а и не можеше да си представи как ги отделя от майка им. Не че тя би ги пуснала. Тази вечер трябваше да каже на Жана, че ще я жертва в името на децата си. Тя щеше да го разбере, Людмила не би го разбрала. За щастие ги забавиха в училище, което му даде малка отсрочка – още час да вярва, че има щастлива връзка с любима жена. Час преди да е разбил и нейното сърце. Плъзна крадешком поглед по изящния й профил – изглеждаше толкова спокойна и щастлива...
Жана се досещаше какво ще й каже Румен, тази сутрин в междучасието имаха възможност за няколко мига да останат сами и той й разказа за скандала снощи. Отначало се уплаши, че ще го загуби. Едва-що го намери и вече трябваше да се прощава с него. Каква ирония. Аналитичният й ум обаче тутакси се постави на мястото на неговата жена и неговото семейство. Преживяла беше всичко това, плюс още няколко пикантни подробности, които би искала да забрави. Бившият й мъж не само си лягаше с която свари, но после се прибираше у дома и се хвалеше с постиженията си, а тя не дръзваше да го кори – отлично помнеше няколкото побоя, когато реши да му се противопоставя. И няколкото, когато той реши, че не му се противопоставя, защото има друг мъж в живота й. Съмняваше се Румен да е посягал някога на жена си, както и да е кръшкал – поне не и така явно, като нейния хубостник. Но обстоятелствата бяха толкова сходни за неговото семейство, че ако той довечера й кажеше, че иска да е с нея, а не със семейството си, тя щеше да е тази, която да сложи край на връзката им. Като взе това решение, в смутената й напоследък душа, се възцари блажено спокойствие. Тази вечер щеше да се излекува и от чувството за вина, и от илюзиите за щастие. Ядосваше се, че ги задържаха в работата – отлагаха с цял час агонията. Пък и за сина си се притесняваше. Горкият Ради, разкъсваше се между страха от баща си и любовта към него. Милото й дете!
Дете! Дали дете щеше да стане причина Ева да се съгласи най-после да стане негова жена? Калин си даваше вид на разсеян, но от вниманието му не убягваше нито един детайл. А напоследък Ева беше доста странна. Сутринта каза, че няма да ходи на работа, взела си почивен ден, защото имала „да урежда нещо” и за негова огромна почуда, излезе заедно с него – обикновено в такъв случай се възползваше от възможността да се наспи до насита. Ей, Богу, не познаваше друг човек, който да може да спи даже, когато се е хванал за дръжката на обикновен чадър – усмихна се наум. Той беше математик, беше свикнал да анализира нещата част по част. Припомни си случайни думи, жестове, случки, събра ги, отново ги раздроби на съставните им части и стигна до извода „дете”. Не искаше да става по този начин, а и не бяха много готови за бебе, но няма да правят рекламации, я! Калин пак се усмихна.
- Кво се кискаш, бе? – сръчка го Антон. – Хайде, изплювай камъчето, цял ден ходиш, като онова, дето души пилетата и само се подсмихваш. Казвай, няма да ти се размине току-така.
- Май ще ни каниш вече на сватба, а? – подхвърли Чичата от предната седалка. Умираха си да ядосват бай Тодор с това прозвище. Старият учител по литература не можеше да се примири, че прякорът му даже е диалектна дума. Но беше голяма душа и много обичаше да празнува. Сиромахът, умираше за деца, а нямаше свои.
- Чиче, ти пръв ще научиш, ще дойда да те калесвам за кум. Ей, шегувам се, бе, какво ти стана? Чиче, камион! – успя да изкрещи, преди колата да се забие с трясък под каросерията на спрелия пред тях камион. Последното нещо, което усети, беше плисналата в лицето му лепкава кръв и седалката, която счупи краката му, премаза гръдния му кош и заби едно от прекършените му ребра в сърцето. „Казах ли й, че я обичам?” – беше последното нещо, което мина през ума му, докато гледаше ужасен как платформата буквално сряза главата на Жана на предната седалка и я търкулна в скута на Румен, който седеше зад нея. Тялото й, още неосъзнало, че е мъртво, продължаваше да получава някакви странни импулси да изпомпва въздух и кръв от гърдите й и той осъзна, че тя се опитва да крещи името на детето си, миг преди да бъде размазан безмилостно от смачканата врата. Миг, в който видя, как теглича на камиона отнася главата на младия училищен психолог през задното стъкло.
От всички само старият учител по литература нищо не усети и нищо не помисли. Много преди катастрофата сърцето му беше отказало да работи и при удара той вече беше мъртъв.

*героите в разказа са измислени и нямат нищо общо с действителните лица и всичко, с изключение на самата катастрофа, е плод на авторската фантазия