автор: annabell

Сигурно милион пъти съм минавала край него по време на среднощните си разходки, само че защо не го бях виждала до сега?! Беше малко, схлупено магазинче, с прашни опушени стъкла и разядена от ръждата табела на която пишеше „Магазин вдъхновение”.

Между двете думи имаше дупка, като че някой бе отгризал ламарината. Зачудих се дали липсват букви и какви ли са те.
Посегнах към вратата. В такива магазинчета за вехтории често ми се случваше някой предмет да събуди въображението ми и да стане повод за разказ. Така се раждаха най-добрите ми неща.
А сега отчаяно се нуждаех от нови идеи. Не бях писала от няколко месеца и бях на ръба на нервна криза.
Има хора, за които писането е импулсивно, моментно – идва ти вдъхновението и бам! За мен, обаче то е необходимост. Наркотик. Правя го заради онези няколко мига, в които се пренасям в друга вселена и живея с героите си, наблюдавам ги и сама се изненадвам на постъпките им.
И сега, докосвайки очуканата месингова дръжка предусетих, че ме очаква нещо голямо.
Ако само знаех...
Противно на очакванията ми, влизайки не чух дискретния глас на звънче над вратата, а само продраното скърцане на пресъхнали панти. Беше тъмно и злокобно. Миришеше на гробница и навсякъде имаше книги.
- Какво искаш? – изхриптя в ухото ми нещо и сърцето ми слезе в петите.
До мен, един господ знае от къде, се бе материализирала старица. Приличаше на такава. Беше облечена като такава. Но в очите й нямаше нищо женско. Или поне – нищо човешко.
- Аз... аз... само да разгледам – успях да изломотя и си отдъхнах когато създанието заобиколи тезгяха и се отдалечи от мен.
- Ясно. И ти си от онези. Вдъхновение търсиш значи. Не сме писали отдавна и ни трябват идеи?
Изстинах.
- От къде знам ли? Всички писатели сте такива. Суетни. Обичате да говорите на хората. И да си внушавате, че ви слушат. Само че магията май я няма вече? И отдавна не си го чувствала – идея, която така да те завладее... – старицата се изхили и аз подскочих. – Хубаво е, признай си. По-хубаво дори от оргазъм.
Сигурно бях червена като домат, а може би бях пребледняла от страх, но успях да изломотя:
- И какво, идеи ли продавате?
- Не видя ли табелата? Мислех си, че писателите могат да четат.
- Това са глупости...
Белокосото чудовище отвя думите ми с широко махване на ръка, което обхвана цялото помещение:
- Огледай се. И известните понякога имат сухи периоди.
Щях да падна от изумление, когато видях какво ми сочи – по рафтовете се спотайваха Кинг, По, Лъвкрафт... Почти се изхилих като видях Даниел Стийл. В купчините имаше дори Азимов и Достоевски!
- Пълни глупости! – казах на глас, а старицата ми се озъби:
- Върви си! Първата е безплатна. Скоро ще се видим пак.
Изобщо не знам как се озовах навън, но бях твърдо убедена, че съм имала просто странен сън.
В два през нощта се събудих и трескаво затърсих хартия и химикалка.
Разказът се изля от мен за броени минути. Пишех почти нечетливо, ръката ми трескаво се мъчеше да не изостава от мисълта.
Останах изцедена и щастлива. Отдавна не бях писала нещо толкова силно.
На сутринта преписах разказа – имаше нужда само от няколко козметични промени – и го изпратих в окръжния вестник. През цялото време се опитвах да се убедя, че няма нищо общо с ужасната старица.
През последвалите седмици написах още няколко неща, но не бях доволна. Вървяха ми трудно, имаха нужда от много изглаждане и като цяло ми се струваха недодялани.
И така една петъчна вечер се озовах отново пред шантавото магазинче.
- Свърши работа, нали? – посрещна ме Чудовището още от вратата. – И сега дойде за нова?
- Това са пълни глупости – осмелих се да кажа аз. – От къде на къде ще лъжете хората. Идеите нямат нищо общо с вашия магазин.
- Имат, детето ми! И ще ти докажа, че грешиш. Вие писателите сте странни птици. Имате нужда от нещо, което да погъделичка въображението ви. Нали така? И понякога това нещо може да е съвсем малко... Понякога може да е загатване за нещо, което би могло да се случи...
Нужно е нещо дори толкова неопределимо и малко като мирис... или бегла представа... нещо, което да раздвижи най-тъмните пластове от съзнанието ви. А дявола ми е свидетел, че вие, хората, ги имате в изобилие.
Преглътнах мъчително. Тази жена ме ужасяваше и същевременно с това усещах, че е права.
- Споменахте цена... за какво става дума?
- Ще разбереш, момичето ми. Вече започна да плащаш.
При тези й думи усетих как настръхнах. Побързах да си отида, убедена, че бабата просто е откачила. Или поне така ми се искаше да повярвам.
Ако само знаех каква е цената...
След излизането на втория ми разказ във вестника, с мен се свърза някакъв представител на издателство.
Не бе голямо, но издаваха все автори, които винаги са ми били кумири. Подбираха внимателно писателите, с които подписват договори.
И ме бяха харесали.
- Знам, че практиката не е такава, но аз лично от известно време насам се оглеждам за нови попълнения. А вас ви следя от близо три години и смятам, че имате бъдеще. Бих се радвал ако се срещнем.
Уговорихме се да отида до града след два дни и да се срещнем. Когато затворих телефона, погледа ми попадна на вестника.
На първа страница бе изнесена новината за самоубийството на девойче от съседен град. До главата й бил намерен брой от конкурентния вестник – този, в който бе публикуван първият ми разказ. Бяха написали дори на коя страница е бил отворен – толкова злобно се радваха на лошата реклама за конкурентите. Страницата беше тридесет и втора.
Литературния салон.
Усетих как стомахът ме сви. Въпреки, че беше безумие – там бяха публикувани още два разказа... И все пак нещо ме загложди.
Обещах си повече да не стъпвам в прокълнатото магазинче. Срещата с издателя мина повече от добре. След една седмица му изпратих ръкопис състоящ се от двадесет разказа.
Те обаче бяха писани по времето преди да открия магазина. Знаех си че не са добри и след една седмица наистина ми ги върнаха, с молбата да ги погледна пак.
Почувствах се наистина зле. Историите бяха страхотни, но все пак... липсваше им нещо. Имаха нужда от едно пипване, от смяна само на няколко думи...
Имах нужда от старата вещица. Трябваше да избирам.
Толкова много исках своя книга, това беше нещото за което цял живот бях мечтала и не исках да го загубя заради някакво мъгляво подозрение.
Отидох отново там.
- Не издържа, а? Да не те подгониха срокове?
- Просто съм любопитна. Искам да науча повече за цената. И за това как давате идеите?
Старицата се изкикоти:
- Това е най-хубавата част. Аз само давам начален тласък. След време дори самата мисъл за това място ще те вдъхновява.
- А цената?
- За това има време да говорим. Сега си иди. Мисля, че получи това, за което беше дошла...
Разбира се старата вещица беше права.
За две нощи преработих разказите. На някои наистина им бе достатъчна една дума, за да ги „отключи” и да ги направи толкова силни, колкото исках да бъдат.
Не исках да си призная, но писането се бе превърнало в наркотик за мен. Бъдещата слава, която ми обещаваха щеше да се превърне в допълнителен стимул.

Самоубиха се две момчета. Напълно независимо един от друг, в два различни града. И отново и до двете бяха намерени броеве от вестника.
С втория ми разказ.
Обади ми се редактора. Беше влюбен в нещата ми и каза, че ги пускат веднага за печат. А мен ме глождеше подозрение.
Бях разтворила двата броя на вестника и гледах литературния салон. Единствените повтарящи се имена бяха моето и на някакъв мъж – Ланс Самюъл. Спомних си, че тогава прочетох разказите му и ми харесаха.
Обадих се във вестника и поисках номер за връзка с него. Отказаха ми естествено, но ми казаха че мога да оставя съобщение. Дадох си името и телефона и помолих да ми се обади.
Минаха две мъчителни седмици. Опитвах се да не мисля за Магазина и за вещицата, драсках по цял ден безсмислици и късах лист след лист. Отново бях блокирала.
Обадих се пак и този път съобщението ми гласеше „Искам да поговорим за „Магазина”. После отворих указателя и ми провървя. В нашия окръг имаше само двама души с това име.
Реших да му дам още ден два, за да се свърже с мен и тогава да му се обадя.
Отново ми се обади редактора. Искал да ми каже, че до няколко дни щели да пуснат книгата. Чак се учудих на скоростта, с която я бяха подготвили.
Ланс така и не ми се обади, за това звъннах аз. Първият се оказа седемдесет годишен фермер, който не дочуваше, но както ми обясни дъщеря му „нямал нищо общо с някакви си вестници”.
На втория телефон ми вдигнаха чак след тринадесетото позвъняване. Мъжът звучеше тих и притеснен.
- Добър ден. Името ми е Натали Портмънд и ви оставих две съобщения в редакцията на „Дейли”.
- От къде знаете – изхриптя отсреща човечецът. – Нямам нищо общо. Никога не съм виждал проклетия ви магазин. И вече не пиша!
- Господине аз... – не бях сигурна какво щях да му кажа, но той ми спести усилието като просто ми затвори.
Стоях заслушана в сигнала, а сърцето ми блъскаше в унисон с него. Беше вярно значи. И той бе ходил там. Знаеше за какво става дума и сега бе уплашен.
На съвестта ни лежаха три живота. А може би и повече – кой ли знаеше?

Влетях в магазинчето задъхана.
Бабичката беше там, очакваше ме като че ли. Започна да се смее на ужасената ми физиономия.
- Сега вече разбра, нали? Цената на въздействащото писане е самото въздействие. А ти го можеш. И ще плащаш цял живот за него.
- Не е възможно... това е жестоко!
- Жестоко е, да. Но и честно. Когато искаш хората да ти вярват, трябва да си готов и да понесеш последствията.
- И кога ще свърши това?
Лицето на чудовището пред мен като че заплува във въздуха. Зави ми се свят и усетих че падам. Докато мракът ме поглъщаше чух последните й думи:
- Докато решиш кое е по-важно за теб, славата или живота на някакви същества, които не познаваш...
Свестих се на дивана в собствената си дневна. За момент си помислих, че всичко е било само жесток сън, после видях че на телефонния секретар има записано съобщение.
- Исках да съм първия, който ще те поздрави! – чух гласа на издателя и за първи път не му се зарадвах. – Пуснахме книгата ти на пазара тази сутрин. Обади ми се когато можеш. – и за мой най-голям ужас добави – Купуват те. Ужасно много те търсят.