автор: vitoriovitalis

1. Белвил

И тази година лятото в Белвил ще е горещо. Още по обяд градчето опустява. Всеки бърза да се прибере на хладно, а по-младите тръгват по реката.
Часовникът на общината бие един път. Иззад ъгъла се показва високата куцукаща фигура на полковник Карис.
Той идва откъм Големия мост и върви по Главната улица, без да бърза. Масивният бастун равномерно чатка по едрите сиви павета, изсечени от планински гранит. От разтворените прозорци на канторите му пригласят самотна пишеща машинка и отчаян звън на телефон.
Полковникът стига до обляния в слънце площад и преминава на сенчестия тротоар вляво - покрай няколко големи разклонени брези. Той спира пред витрината на Окръжния музей и внимателно започва да я изучава.
Далеч зад гърба му мръсносивият площаден прах не съвсем удачно контрастира с ослепителната белота на Банката. На фона на зеления хълм отвъд реката и синьото небе над нея тя изглежда като младоженка, кокетираща с прясно остърганата си облицовка от меки варовикови плочи.
Висок жив плет свързва Банката с по-старата и по-ниска жълтеникава сграда на Съдебната палата. В малката градинка пред нея се намира единствената чешма в Белвил, непресъхваща и през най-голямата суша. В топлите вечери тук винаги има хора, чакащи да си налеят студена вода. От навалицата в градинката е разкаляно. Може би затова хората избягват да сядат по пейките, поставени наоколо за посетителите на Съда.
Между Банката и Съдебната палата - скрита зад живия плет и храстите, безразборно изникнали край стените, стои безформената, уродлива и сякаш сляпа постройка на Окръжния затвор. Тя е вкопана ниско в земята, така че малките й прозорчета-амбразури, преградени с дебели железни пръчки, гледат премрежено към подножието на хълма, където свободно се спуска река Бистра.
В двора на Затвора като някакъв грозен знак стърчи бесилката. Гражданите знаят, че спокойствието и редът в Белвил се дължат на нейното почти невидимо, но винаги осезаемо присъствие.
В центъра на площада върху гранитна кула се издига бронзовата статуя на Героя. Той е сложил ръка на кръста и гордо гледа на запад. Там някъде - от другата страна на границата, живеят нашите сънародници, с които все някога трябва да се обединим. Върху стените на кулата с метални букви и цифри са изписани името на Героя, датите на рождението и смъртта, както и най-важните му мисли.
Полковник Карис е разгледал всички снимки на музейната витрина и е прочел старателно текстовете под тях. Те трябва да обясняват правилно и точно историческите събития и факти на населението. Той се обръща рязко и пресича Главната улица. На това място тя прави широк и плавен завой между сенките на два реда стари липи, засадени край тротоарите. Как хубаво ухае липовият цвят... Внезапно те обгръща, от вятъра довят.
От едната страна на липите е хотел Замбези, а от другата – Минералната баня. Около двете централни забележителности на малкия град големи брези и тъмнозелени кипариси образуват приятна градина с добре оформени алеи, по които равномерно са подредени стабилни дървени пейки с чугунени подлакътници. Главната улица разделя тази градина на две части, образуващи едно цяло – като двете камари на някакъв парламент.
По-младите жители на града предпочитат градинката срещу хотела. Пространството пред неговите големи витринни прозорци представлява широка тераса-ресторант на открито, издигната около метър над алеите, настлани с червена сгурия.
Върху тротоарните плочки на терасата са подредени дъсчени маси с очукани крака от боядисани някога в черно метални тръби. Всяка лятна вечер, и по-рядко – по обед, келнерите чевръсто тътрузят по плочките железните крака. После застилат масите с бели покривки, върху които поставят пепелници от алпака, стъклени солници с пластмасови запушалки и омазнени шишенца, в които би трябвало да има олио и оцет.
В средата на терасата е кръглият дансинг, зад който свири оркестърът. Дълъг ред мозаечни колони прикриват стъклените витрини на сградата, в партерния етаж на която е салонът на хотелския ресторант, по принцип работещ през всички сезони на годината.
Възрастните обикновено сядат в градинката до Банята, чиито алеи са покрити с добре пометени и измити тротоарни плочки. Тук музиката и светлините от хотела не пречат на разговорите, а ромоленето на водата, падаща на тънки струйки от фонтанчето в малко басейнче, успокоява сетивата. По дъното незабележими рибки с тъмни гърбове спокойно обикалят купчината шуплести камъни, в които е скрита зеленясалата тръба на пръскалото. Бронзовото момченце, храбро стъпило отгоре, здраво стиска голямата риба, от чиято уста цъцри водата.
Но първите две пейки на входа на централната алея, която води към терасата на ресторанта, неизменно са запазени за най-уважаваните мъдреци на града. Дори и денем, когато лятното слънце прежуря, никой друг не се осмелява да седне на тях, макар и да изглеждат свободни.
Между двете градинки всяка вечер, независимо от сезона, се носи напред и назад Движението. От часовника на общината - до гърба на хотела, където спират автобусите с организирани туристи, и отново в обратната посока – всеки жител на Белвил след залез слънце прави за час разходка по този маршрут. Само старите хора, насядали пред къщите си, и децата, играещи край тях, са освободени от това церемониално шествие.
Карис тръгва по диагоналната алея, водеща от площада към Минералната баня. Остава му да изпълни още едно ритуално задължение, преди да се прибере за обяд.
От върха на нисък постамент в тревата, дискретно заобиколен от вечнозелени храсти, строго гледа бюстът на някогашния му шеф. Къде на шега, къде на истина, но гражданите на Белвил считат, че полковникът все още се подчинява единствено на неговите заповеди.
Спотаен под шарената сянка на висока бреза, от своя каменен стол - както някога, паметникът наблюдава целия площад и улиците, които се вливат в него. Позицията е избрана великолепно. Центърът на града - сърцето на Белвил, е под пълен контрол. Човекът от бюста денем и нощем зорко следи всичко и всички - даже и самия Герой, ако неволно реши да кривне от правия път.
Скрити под големите брястове край Съда, оттук се виждат дори празните масички в кафенето - на срещуположния ъгъл на площада. След няколко часа, в топлата привечер, край тях ще се тълпят зяпачи, увлечени от играта на преферанс и табла с дребни залози.
Във въздуха се носи цигарен дим и аромат на силно кафе, издайнически примесен с дъха на алкохол. Неодобрителни погледи отвсякъде пропъждат всеки по-млад мъж, дръзнал да навлезе в защитената територия на кафенето. Изглежда тук се водят по-особени разговори - възможни само между хора, за които миналото представлява някаква стойност.
Още няколко безлични сгради, между които фотото и хлебарницата, която е на ъгъла с Главната улица, дооформят карето на централния белвилски площад. Срещу тях се издига високата сграда на Горното кино, украсена с огромен плакат, известяващ на целия град филма, който се прожектира през тази седмица. По инерция възрастните граждани все още наричат това здание Читалището. До салона на Киното се стига по широко стълбище с някогашни претенции за известна тържественост. То е покрито с черна мозайка, излъскана и вдлъбната на места от хилядите крака, изкачващи се нагоре и слизащи надолу през годините.
Малка група младежи преминава покрай стълбището и се изнизва на път за реката през рехавата градинка на лятното кино, което е долепено до стената на голямата читалищна сграда. След малко те се скриват в улицата между Банката и оградата на Офицерския дом, направена от боядисани в черно употребявани войнишки щикове.
Полковникът хвърля бърз, но изпитателен поглед към бюста и околното пространство. Зелената трева е равно окосена и добре наквасена. Невидимият маркуч похърква спокойно, легнал на земята. Храстите са грижливо подрязани. Всички букви са налице и не са разкривени. Камъкът е излъскан и по бронза няма следи от птичи изпражнения.
Сравнително доволен от своя предиобед, полковник Карис с няколко крачки стига до чешмичката пред Банята. Подпира бастуна, наплисква лицето и ръцете си, и отпива няколко глътки. После хлътва в малката уличка надясно, където точно срещу официалния вход на Колежа се намира неговата къща.