Морето се стелеше пред погледа им тихо и гладко, като заметната до хоризонта синя копринена кърпа.
Въздухът трептеше от прежурящото слънце и многобройните летовници търсеха спасение в прохладните морски води.
Кафенето, под чийто чадър се бе приютила двойката влюбени, бе кацнало на скалистия бряг, малко над плажа и от терасата му се виждаше целия залив и нанизаните като ярка броеница около него екзотични заведения. Двамата, обаче, едва ли забелязваха всичко това. Не ги вълнуваха нито красивия морски пейзаж, нито пъстрата тълпа от туристи, пъплещи нагоре-надолу по улицата край кафенето, въпреки ужасния пек.
Един мъж и една жена, които доскоро бяха част от тоя весел и безгрижен живот, сега стояха мълчаливи и замислени пред изстиналото в чашите кафе, загледани един в друг, забравили къде са, кои са и какво им предстои. Нищо друго не съществуваше за тях, освен мъчителното желание да бъдат още малко заедно, да удължат колкото може повече последните прощални минути, които като че летяха с космическа скорост и запращаха онова голямо, обсебващо и изгарящо чувство, някъде в небитието, без надежда то да се завърне отново и да озари погледите им с топлината на неочакваната обич.
Още в самото начало на запознанството си знаеха, че този миг ще дойде, но не искаха да мислят за него. Живееха във вихъра на чувствата и се надяваха щастието, което ги сполетя, да бъде дълго и безкрайно, макар да знаеха...но не искаха, не искаха да мислят за това.
Той работеше през сезона, като управител на един хотел, а тя по стечение на обстоятелствата бе отседнала в същия този хотел, в чийто конферентна зала се провеждаше семинар, на който бе командирована да присъства.
Някъде във вътрешността на страната, в едно съвсем обикновено и невзрачно градче, я чакаха семейството и домът й, но тук, сега, в този момент тя мислеше само за Него. Погледът й го галеше, а очите повтаряха:"Обичам те, обичам те, обичам те!"
Той покри мургавата й малка ръка със своята ласкава длан. Нямаше нужда от думи. Душите им преплетени, вкопчени една в друга, неистово отказваха да се разделят и не можеха да приемат, че е възможно всичко това, което се случва. Не приемаха нито малката пътна чанта, която се мъдреше до стола й в очакване на предстоящото пътуване, нито пристигащият автобус, който щеше да я отведе някъде, където него нямаше да го има. Всичко това беше ужасно, отчайващо, абсурдно...
Но ето че чантата бе поставена в багажното отделение на автобуса, тя бе заела мястото си до прозореца и автобусът бавно и безвъзвратно я отнасяше далеч от тук...Ала душата й, душата й отказа да замине. Тя остана на морския бряг, за да топли другата сродна, любима душа. И жената си замина, отчаяна и нещастна, останала без душа.