автор: silence

Докато шофирах към работа вече бях на ясно, че това ще е от онези дни, в които всичко лошо, което може да ти се случи, се случва.

Всичко започна още когато слънцето водеше битка с мрака и изглеждаше сякаш ще я загуби. Събудих се от прорязващ удар в челото, не силен, но определено неприятно стряскащ. Нещо гладко и лепкаво залепна на устните ми и аз скочих толкова панирана, че се учудих как не се залепих на прозореца отсреща. Размахах ръце, започнах да плюя яростно, защото си помислих, че някоя отвратителна огромна муха е влязла през отворения прозорец.
Нещото отхвръкна от лицето ми и изтрака удряйки се в гардероба. Успокоих биенето на сърцето си, пипнешком напипах чехъла си, заех бойна позиция и се пресегнах с треперещата си ръка да светна лампата. На пода лежеше Луната.
Погледнах слисано към тавана. Там, където беше наредена цялата флуорисцираща Слънчева система с известно количество спътници и звезди, имаше грозно безформено петно на мястото, където трябваше да е Луната. Е, дошло й е времето да се отлепи, свих рамене – никой не е виновен, че лепилото, мазилката по тавана и кой знае още какво не е издържало на времето. Полегнах по гръб, но сърцето ми още биеше прекалено бясно за да заспя отново. Реших да използвам полазилия ме адреналин и да свърша малко полезна дейност. Зашляпах бодро по ламинирания паркет и излязох да прибера прането.
Слънцето вече беше спечелило битката с нощта и огряваше хоризонта с лек червеникав оттенък. Можех да помириша от тук, че денят щеше да е горещ и задушен, но сега хладината приятно охлаждаше кожата. Замечтана за наближаващия джулай морнинг разсеяно се протегнах към връвта на простира, въженцето се изхлузи измежду пръстите ми и едната пръчка звучно се приземи върху главата ми. Ударът екна с вибриращо стакато в черепната ми кутия, болката се разпростря по черепа и съвсем ме отказа от всякаква дейност.
Пуснах си филм и се сгуших на безопасно място в леглото. Докато гледах, с едно око се опитах да позная коя ще е следващата планета, която ще ми се изгърми на главата. С моя си късмет това щеше да я Юпитер, я Сатурн…мдааа.
Следващия удар дойде когато слязох на паркинга пред блока. Моята сребриста принцеса (демек колата) имаше прекрасна черна черта започваща от предния калник и с един лек наклон стигаше до задния. Явно нечия броня на джип беше остъргала боята и оставила гадния си отпечатък. Настроението ми се сговни още повече като си представих цялата процедура при застрахователя, сервиза и няколко дена без кола. Да, това беше основния проблем – няколко дена с градския транспорт щяха да ми се сторят като безкраен кошмар.
Изфорсирах двигателя, завъртях ядно волана и се приготвих за битката наречена „сутрешен трафик”. Обикновено отстъпчива на колегите-шофьори, които излизаха от странични улички и с десетки минути чакаха да някой да ги пропусне сред основния поток коли, днес бях стиснала ядно устни и скрита зад тъмните очила мятах яростни погледи под зловещите звуци на саундтрака от филма „здрач” (за незапознатите – става въпрос за вампири). Минавайки пред един такъв колега-шофьор засякох намръщения му поглед и се усмихнах жлъчно – призът в Конкурса по най-намръщена физиономия днес определено беше мой. В последната секунда все пак реших да му дам път и набих спирачки.
Дряннн – звука на спираща в багажника ми кола даже не ме развълнува. Бях приела съдбата си този ден. Дори не слязох за да погледна щетите. С отмерено движение угасих двигателя, избрах нужния контакт от списъка в джиесема и с равен глас продиктувах на дежурен КАТ къде се намирам.
Вампирската мелодия все повече ме изпълваше, бях сигурна, че съвсем спокойно ще изпепеля зяпачите с поглед, ако си махна тъмните очила.
На прозореца се почука. Виновния водач ръкомахаше нещо, виждах как устните му се движат в неспирен поток от думи. Липсата на реакция от моя страна явно го изнерви, той се огледа смутено, търсеше някой да му подскаже нещо. Една жена се наведе от другата страна. Обърнах бавно глава към нея и присвих очи. Въпреки, че не виждаше заплашителната искрица, липсата на каквато и да била реакция я накара да отстъпи назад и да се смеси сред зяпачите.
Тапата от коли ставаше все по-голяма, клаксоните все по-силно пробиваха щита от музика, който бях изградила. Няколко шофьори наизлязоха и ми правеха знаци да изместя колата в автобусната лента. Ха, мръднете ме де! – скръстих ръце аз. Мрачната китара от тонколоните затрептя тревожно, протяжен глас като на оплаквачка се включи към нея. Усещах веждите си плътно прилепени една към друга, но това не ми бе достатъчно – исках да ги набия още повече докато цялото ми лице стане една единствена огромна буреносна вежда.
Светлините на полицейската кола разбутаха колите. Бавно изпълних инструкциите за маневрата, която трябваше да направя за да освободя пътя.
Като робот подадох документите си на униформения, стоически си избрах филтър и дадох алкохолна проба, с каменно лице чаках да напише протокола докато гледах как другия полицай регулира движението за да освободи тапата.
Виновният шофьор обикаляше около мен навит като пружинка. Дори него забелязвах, но той достатъчно изнерви протоколчика, че да му каже:
- Спокойно де, нищо не е станало, вижте дамата колко хладнокръвно приема нещата.
Чудничко, нали, органът на реда успокоява виновника вместо потърпевшия!
Взех си документите, протокола, кимнах хладно и седнах зад волана. Учудващо спокойните ми ръце завъртяха ключа, двигателят измърка.
Подадох мигач и плавно се включих в потока коли. Дори и не се опитах да предвидя каква ще е следващата беда. С нетърпение чаках съдбата да ме изненада.
Вашите прогнози?