автор: tiamat

Думи в свободно падане
затрупаха всичките пътища.

Като камъни.

Бяха трудни по тях да вървим
и убиваха бавно краката ни.
За това ги събирахме бързо
и със тях изградихме си крепости.
Без небе и врати за нататък.

И привикнахме думи да трупаме,
до преливане
и докато станаха
и сърцата ни топли на думи-
да тежат, и да дърпат към дъното.
Да са паметна плоча на чувствата,
по които замеряхме с камъни,
А те –чувствата-бягаха в сънища,
да се скрият далеч от раняване.

Но по светло отново обличат се
с паметта си от думи,
затрупали като камъни
всичките пътища.