автор: papacot

Болко ле болчице, утре си тръгвам от тебе.
Лазя и пука под пръстите пътят ми леден.
Има любов, от която струят метастази.
Няма да можеш, недей ме от нея опазва.

Болко ле болчице, свикнал съм с теб, а болиш ме.
Мъх съм в земята ти, бос съм в скалите ти лишей.
Искам да скрия в съня си страха от раздяла.
Виж ме – такъв съм, какъвто си бях – недодялан.

Болчице, сляп съм, а искам през тебе да гледам.
Нямам ни цвят, ни стебло – само корен от плевел.
Утре ще можеш живота ми куц да отскубнеш.
Вярвай, преди да те срещна, сам бях се изгубил.

Болко, обичам те, казвам през рамо и тръгвам.
Пак ще се видим (след век ли?), земята е кръгла.
Там и тогава ще бъдем ли пак неразделни?
Пусто е празното бягство и гърбав предел е...

Е, наживяхме се, време за друго не стигна.
Глупав бях с моята болка, любима, прости ми.
Болко ле болчице, бягам и пак те преследвам.
Лазя и лепне по пръстите пътят ми леден.