Въпреки хубавия зимен ден, Мишо се връщаше от училище без никакво настроение.
Ако беше малко по-голям, щеше да знае, че го мъчат подигравките на останалите заради кърпените му дрешки, незнайно коя употреба.
Че му е омръзнало да го третират като втора категория човек – и учителите, и съучениците. Но тъй като беше само на осем, единственото, което знаеше бе, че му е зле.
Както всеки ден мина през пазара. На една от импровизираните сергии, наред с връзките и боята за обувки, галошите и гуменките се мъдреха олющени кафяви боти. Сигурно бяха от преди десет години, но детето спря пред тях занемяло. Бяха грозни и ожулени, с остри върхове и метални капачета на токчетата, но на Мишо му се сториха прекрасни.
Ако можеше, помисли си че би ги взел за майка си. Продавачът го гледаше начумерено и детето с неохота продължи нататък.
Майка му се прибра по мръкнало, посиняла от студ. Обувките й пропускаха – вече трета година караше с тях и от момента, в който се развалеше времето, беше все болна. Напоследък обаче кашляше по цяла нощ и Мишо не можеше да спи – лежеше и се вслушваше в накъсаното й дишане. Страх го беше – само нея си имаше на тоя свят.
На следващия ден преди да излезе за училище, той измъкна неприкосновените си спестявания и едвам изчака края на часовете. Тичешком отиде до пазара.
- Какво гледаш бе, малкия! – тросна му се продавача. Носът му бе червен от студ, гушеше се в дебела канадка.
Мишо посочи изтърканите боти.
- Пет лева и са твои.
- Имам само три... – плахо прошепна детето и протегна стотинките.
- Гледай го ти! – изсмя се мъжът. - Не може сам да си връзва обувките, тръгнал да се пазари! Ти да ме разориш ли искаш бе?! Я чупката, че...
Мишо побягна и не спря да тича докато не се прибра в къщи. Цяла нощ не мигна – навън валеше, а майка му не спря да кашля.
Преди да тръгне за училище пъхна парите в портмонето й. През целия ден пред очите му бяха обувките – представяше си как ги подарява на майка си, а очите й грейват... Толкова рядко се усмихваше напоследък...
На връщане не се стърпя – мина да им хвърли един поглед. На сергията нямаше никой. За един кратък миг Мишо се спря и се замисли. Не искаше да е лошо дете, но толкова искаше да ги има тия боти...
Изтича, грабна ги и побягна. Зад гърба му се чу крясък. Продавачът бе огромен и тромав – нямаше да успее да го стигне, но детето се блъсна в една жена, подхлъзна се и падна. Изправи се, но не успя да избяга, защото някакво момче го хвана за раницата.
Побеснелия продавач му налетя и започна да го удря. Мишо се сви на земята и заплака.
- Ваш’та мамка! – нареждаше мъжът, докато го риташе. – Все гледате по лесния начин да минете, а? Писна ми от паразити като тебе! Аз сега ще те науча!
Хората наоколо гледаха, кой с интерес, кой с ужас, но никой не се намеси. Детето лежеше притихнало в мокрия сняг и изобщо не помръдваше.
Продавачът явно се притесни, подритна го още веднъж и се върна при сергията си, потривайки доволно ръце. Зяпачите се разотидоха. Остана само Мишо, паднал в снега.
До него се въргаляха ожулените кафяви боти.