автор: biruni

На И

Всички социални работници и психиатри от комисията заеха местата си. Чакаха единствено съдията. Най-после и той пристигна. Преди да заеме мястото си в средата те почтително станаха, което предизвика усмивката му:
- Добро утро, уважаеми колеги! - Не сме в съда, а и човекът, който ще изслушаме днес не е извършил някаква обичайна простъпка, макар че според буквата на закона срещу него в момента се води дело за нанасяне на лека телесна повреда.
За пръв път се сблъсквам с подобен случай, затова изисках изслушването да стане в присъствието на вещи лица.

Съдията намести очилата на носа си, извади от чантата си тежка папка и я остави шумно да падне върху масата.
- Време е да започваме. Ако обичате, въведете господина.

Вратата в далечния край на залата се отвори и на прага й застана средно висок човек с тъмна, права коса и неестествено бяло лице. Погледна безучастно към хората наредени зад сдвоените маси, покрити с зелена покривка и отново потъна в себе си.
- Елате при нас! - гласът на съдията не търпеше възражения, а социалният работник, който стоеше зад новопристигналия приятелски го побутна напред.
- Седнете, господине! - Уверявам Ви, че това не е съдебно заседание и на него няма да бъде произнасяна присъда. - Просто аз и хората, които виждате около мен искаме да ви изслушаме. Все пак, за протокола, ще помоля да кажете трите си имена и адрес.
Мъжът се взря в съдията, погледна наоколо си и започна да говори:
- Първото ми име не означава нищо, презимето ми го потвърждава, а фамилията ми може да бъде всяка друга... В момента живея тук, и погледна към шефа на психиатричната клиника.

Съдията свали очилата си и изгледа човека. В погледа му се прочетоха последователно раздразнение, досада и накрая отново успя да придобие безучастен вид.
- Господине! - Вие Божидар Любомиров Иванов ли се казвате?!
- Чувал съм това име.
- Да или не? - Моля Ви!
Стоманената нотка в тона на съдията стресна човека, седнал притеснено в края на стола. За миг в очите му се появи паника, той се изправи и каза:
- Моля да ме извините! - Да. - Това съм аз. - и после отново безизразно започна да гледа в страни.
- Осъждан ли сте!
- Да, господине. - Няколко пъти съм осъждан на различни срокове лишаване от самота.
Съдията шумно издиша. Психиатърът, който стоеше до него се прокашля и попита:
- Бихте ли ни разказали най-запомнящата се случка от детството си?
- Да - отвърна Божидар с видимо оживление. - Стоя в центъра на Варна и управлявам уличното движение с ръце. Бях изумен колко е лесно и как всички ми се подчиняват.
- Имахте ли приятели?
- Приятелка. - моя пълна противоположност.
- Защо смятате така?
Изведнъж мъжът притеснено се почеса по носа, приглади косата си с ръка и, объркан, погледна към съдията.
- Аз... виждах я често... гола.
- Бяхте деца, нали? - За тогава става дума - допълни психиатърът.
- Да.
- Вие ли го искахте?
- Не, но... проявявах интерес към... разликите. - Божидар се изчерви и заби поглед в шарките на паркета.

Съдията се намеси.
- Каквото и да споделите тук, то не може да Ви навреди. Просто искаме да знаем повече за Вас.
Мъжът, който стоеше пред него се сви и нервно започна да мачка края на ризата си. Тогава към него се обърна една жена, която до това време пишеше нещо на лист пред себе си.
- Опишете ни най-красивото място, за което се сетите.
Божидар вдигна глава и с блеснали очи започна да разказва:
- То е в детството ми. - Терасата над Морска гара - Варна. Вечер е. По колоните наоколо светят гирлянди с разноцветни лампи. На кея е акостирал круизния кораб "Несебър", палубата му е също осветена в най-различни цветове, хората се смеят - има бал. - Това се повтаряше всяка събота. Исках винаги да ходим. Казвах "Искам да отидем да видя "Приказния кораб" - и ме водеха.
- Още нещо - каза жената. - Опишете ми какво е за Вас любовта?
- Нещо симетрично. Като стихотворение - отвърна Божидар, - но не съм го писал аз. Прочетох го веднъж и го запомних.
- Помните го, значи ще може да ни го кажете, нали?
Ръцете на Божидар затрепераха и той инстинктивно обхвана лактите си, сякаш прегърна някого. След това започна едва чуто да рецитира:
- Казва се "Разговор между влюбени"

Искам да кажа "Обичам те".
Искам да те влюбя в мене.
Искам да изгоря по тебе.
Искам клетва да ми дадеш.
Искам да се вречеш.
Искам себе си да дадеш.
Искам да дам себе си.

Залата притихна. После един от докторите, който до това време активно изучаваше лицето на Божидар го попита:
- Когато Ви кажа думата "щастие" за какво се сещате?
Отговорът дойде мигновено.
- За четирилистните детелини, които отглеждам на прозореца си.

Съдията отвори папката, стояща пред него, потърси някакъв документ и като го намери попита мъжа, който мълчаливо гледаше през прозореца:
- Познавате ли лицето Стоил Борисов?
- Не, господине!
- Помните ли какво правихте на 14 юли, миналата година?
- Разхождах се! Беше хубав ден и исках да го запомня.
- Случи ли се нещо по-особено по време на... тази разходка? - въпросът на съдията малко се забави.
Божидар се усмихна.
- Да, господине! - Имах късмета да видя коминочистач.
- И какво стана след това?
- Приближих до него и го докоснах, за да ми върви, само че той ми каза: "Бате дай пет лева за идно къфе." - изимитира Божидар. - Не беше никакъв коминочистач той, не беше истински!
- Затова ли го нападнахте?
- Не съм! - Исках само да се махне! - той не беше истински, не беше...
- Успокойте се! - лекарят привлече вниманието на Божидар с интонацията на гласа си. След малка пауза попита:
- Защо толкова много харесвате коминочистачите?
- Тях не ги е страх от високото.
Последвалото мълчание се стори ужасно дълго за изнервения до краен предел мъж. Съдията се беше зачел в досието от разпитите. По едно време вдигна глава и помоли социалния работник да изведе Божидар.

- Искам съвета Ви - каза съдията на останалите от комисията.
- На пръв поглед казусът е ясен. Има извършено престъпление и извършител. Не е трудно да бъде осъден, понеже сам признава какво е направил и то най-подробно. Не съм сигурен обаче дали го съзнава..., само че, и отново се забави, не ми се иска да се подведа и да приема невменяемост като причина.
Ръководителят на Клиниката, който до това време разглеждаше задълбочено картона пред себе си каза, че също не намира причини, по които да обявява, когото и да било от присъстващите за нормален, с което предизвика смеха на колегите си.
Склонен бил да приеме, че Божидар просто е бил афектиран, но тъй като това не го прави невинен... не можело ли, леко кимна към съдията, да приемат, че страда от гераскофобия.

Съдията изгледа стоящия до него лекар и попита:
- Прощавайте, но какво трябва да означава това. Не съм го чувал. Разбирам че означава страх от нещо, но от какво - в момента не се сещам.
Хората наоколо се смееха, дори някой артистично изръкопляска на находчивата диагноза.
- От тази фобия страдат всички истински хора - каза шефът на Клиниката по психиатрия и като се обърна към колегите си допълни - и голяма част от психиатрите. - Страх от това да станеш възрастен - това значи...