Топлият вятър се шмугна под масата, повдигна полата на Ева и раздели две тънки, сплетени косъмчета, убягнали на епилатора. Ж. ú каза тихо две думи и тя разтвори леко деколтето си, а после той сам, с нежно докосване, наклони главата ú наляво и я накара да погледне игриво между Мартин и Соня към русия младеж от съседната маса.
Ева беше водещият модел на Ж. – напоследък той работеше доста с нея. Отдясно на Ева седеше възпълно момче с бяла риза, напоена под мишниците с пот. Петната оформяха огромни, влажни сърца от лявата и дясната страна на гърдите му. Това беше Тишо, един от статистите.
Ж. се наведе към Тишо и вдъхна аромата. Истинска, натурална пот с малко остатъци от дезодорант „Акс”, който, в комбинация с потта, отсичаше като с брадва всички шансове на дебеланкото да се отърка ó Ева. Ж. накара Мартин да обере с длан студената влага от халбата с бира и да навлажни челото си. Соня, която седеше до него, се усмихна и го погледна косо – усмивката трябваше да е изкуствена. Тя не биваше да го гледа в очите и в същото време трябваше да соли разсеяно възсухата си пилешка пържола, така че мънички зрънца сол да се посипват върху бежовата покривка. Покривката, с едрите си, грапави шарки приличаше на умален модел на разорана нива, върху която Соня сееше бели зрънца. Ж. видя очарованието на този първичен акт на оплождане, от който нямаше да излезе нищо. Понякога моделите му правеха толкова красиви неща съвсем сами.
Ж. се смяташе за художник-акционист. Ж. винаги беше правил точно това, но съвсем наскоро – и то с помощта на някои от моделите – неговата работа се сдоби с име. Ж. не беше тщеславен, но изпита известна гордост. Все пак нещата, които си имат име, са по-важни от безименните, нали? Дори и безименните да са безименно прекрасни.
Ева погледна Тишо и той започна да се поти още по-обилно. Ж. го накара да отвори широко очи и уж случайно да докосне ръката на Ева, докато посяга към хляба. Получи се добре. Ж. видя действието като отражение на първичната лъжа, че търсиш сигурност, когато в действителност търсиш секс. Ева не трябваше да се дърпа рязко, но лицето ú трябваше леко да се изопне при допира. Беше много, много добра. После Ж. я накара да събере колене и да стисне полата си между тях.
Получаваше се хубава „акция”. През цялото време те разговаряха, но Ж. не чуваше нищо от разговора. Думите им бяха толкова фалшиви, че Ж. предпочиташе да гледа на тях като на фон. Не беше въпрос на участници. Беше опитвал и с други. Но дори и в думите на най-добрите модели той не намираше онази изразност, от която имаше нужда. Тя беше само в телата им, в техния цвят, жестове и погледи и в тяхното взаимодействие с предметите, въздуха, слънчевите лъчи и капчиците роса... Все пак Ж. настояваше те да разговарят, защото това придаваше реализъм на сцената.
Вятърът се върна някъде изотзад. Запотеният Тишо се почувства по-добре – изведнъж му стана хладно и това му вдъхна кратка, съвсем фалшива увереност. Поривът беше много силен и една от високите винени чаши го пое и изсвири леко като далечна корабна сирена. Единственият, който я чу, беше Ж., защото в този миг Мартин посегна към солницата, оставена преди секунди от Соня и без да иска събори свирещата чаша, пълна до половината с Пино Ноар. Виното плисна бавно извън оковите на стъклото, заля бежовата покривка и опръска бялата риза на Тишо. Двете потни сърца на гърдите му се обсипаха с кървавочервени капки.
Ж. изпадна в екстаз. Каза им да не мърдат – и те трябваше да стоят и да се гледат с лица, които се намират между усмивка и плач. Лицата на Ева и Мартин изобразяваха усмивката, а тези на Тишо и Соня – плача. Срещу усмихнатия Мартин – почти разплаканият Тишо. Срещу ухилената Ева – почти разплаканата Соня. Соня бе напълно истинска. Защо Соня бе толкова тъжна, след като нито една червена капчица не бе капнала върху нея, това Ж. не знаеше. Но то нямаше и никакво значение за естетическото въздействие на акцията.
- ИИИИ, КРАЙ! – извика Ж. и плесна силно с крилата на един проскубан гълъб.
Всички като че ли се отпуснаха малко – като хора, които са били замръзнали в поза за снимка по инструкциите на фотографа, който всъщност през цялото време е настоявал да заемат естествени пози.
Тишо взе десетина салфетки от дървения салфетник в средата на масата, смачка ги на топка в големия си, подпухнал юмрук и каза бавно:
- Нямате ли чувството, че този шибаняк, Животът, ни режисира като някакви фалшиви кукли?