Устните ми те шептят
през небето,
изтъкано от дим-
нишки сивота,
които са завързали Слънцето.
Ела пак тази нощ,
денят е интервал
между два живота
И...
Изрезки от един сън.
Някои думи са с прерязани гърла,
А други-имат криле
и отлитат.
За това не можеш да ги видиш
през дима на настоящето.
Там Слънцето е затворник
И докосва отчаяно
през решетки.
Но... аз винаги сънувам
крилете му-
Едно небе по-нагоре,
където димът пълзи
под краката ми.
Дали ако мечтите
винаги
се сбъдват
ще сънуваме
толкова много Слънца?