автор: annabell

Вече трети сезон работех в малкия ресторант, сгушен в края на крайбрежната улица. Срещу него се намираше плажа със ситен златист пясък и изумрудените води на Средиземно море.


Като единствения постоянен работник там – останалите се задържаха по за месец два, а някои не изкарваха дори толкова – имах право да избирам района, който да обслужвам. И винаги правех така, че в обхвата ми да е и единствената масичка за двама, която предлагахме.

Беше сбутана малко в страни от цялата суетня на залата и представляваше тих оазис сред всеобщата летовническа врява. И всяко лято, някъде към началото на септември, когато посещенията намаляваха, на малката масичка идваха да сядат възрастна двойка, винаги около шест вечерта. Поръчваха си едно и също – паейя за двама и вино.

Харесваше ми да ги гледам – винаги добре облечени, влизаха хванати под ръка. Той придържаше стола й докато седне, а тя му се усмихваше чаровно. Личеше си, че на младини е била голяма красавица. Бяха учтиви и възпитани клиенти. Вечеряха, изпиваха по две чаши вино и си тръгваха.

Винаги оставяха бакшиш – нещо страшно необичайно за испанци. Оставаха десетина дни, после си отиваха.

Така и не разбрах нищо за тях – нито от къде са, нито къде отсядат... но ми доставяше удоволствие да ги наблюдавам и да си мисля, че и мен би могла да ме сполети такава любов.

Четвъртата година, обаче, мъжът дойде сам. Пристигна когато вече бях решила, че няма да се появят. И отново, идваше около шест, поръчваше паейя за двама. Пиеше вино, но непрекъснато се оглеждаше по посока на вратата.

Искаше ми се да го заговоря, но не се решавах. Никога за тези четири години не бях нарушавала основното правило в професията ни – да не безпокоим клиентите.

Не ми се наложи.

Последната вечер – поне според моите сметки – мъжът дойде отново към шест, но остана докато затворим.

Пийваше си вино и не бързаше за никъде. Едва когато остана последен в залата и се канех да отида при него, дойде сам и ми се усмихна. Едва сега видях колко е стар в действителност. Стар и уморен.

- Помня ви – вместо предисловие ми каза той. – Всяка година идвахме тук и вие ни обслужвахте.

- Приятелката ви тази година реши да не почива? – усмихнах се в отговор аз.

Стана ми приятно, че някой все пак ме е забелязал. Винаги е хубаво да почувстваш, че не си просто част от мебелировката.

- Съпругата ми. Запознахме се тук преди повече от петдесет години пак по това време. И всяка година идвахме да го отпразнуваме. – впери поглед в нищото и се усмихна.

Сърцето ми се сви при вида на тази тъжна и малко уморена усмивка.

– Да можехте да я видите тогава... Приличаше на принцеса. Само като се усмихнеше, всички мъже се обръщаха след нея... Беше красавица.

Говореше в минало време – нямаше как да не забележа – и ме загложди ужасяващо предчувствие.

- Тя... съпругата ви добре ли е?

- Почина през зимата. Сърцето й не издържа.

Доплака ми се за този непознат мъж, който носеше тъгата си като орден и за непознатата жена, която бе достойна за любовта му.

- Ужасно съжалявам – произнесох.

- Няма за какво. Тя е добре там, на небето. За мен остава да свиквам с липсата й. Дойдох и тази година за да изпълня последното обещание, което й дадох. Опитах се да си представя, че всичко е както преди петдесет години, но... тя не дойде. – обърна се и си взе сакото. Раменете му бяха увиснали. Гласът му се задави – Не дойде...

Протегнах ръка инстинктивно – исках да го утеша, но той само промълви „Сбогом!” и излезе. Гледах след него докато се изгуби – дребна тъжна фигурка, която потъна в мекия здрач на крайбрежната вечер.

Минаха години от тогава, аз напуснах ресторанта. Сега на негово място има дискотека – шумно и грозно място. Но обичам да минавам от там, за да си спомням за онази любов, извън времето и пространството, любов, която според мен дори смъртта не е успяла да прекъсне.