автор: lubara

( Не вярвам Ърскин да ми се разсърди)

Едно момче я наричаше Хризантеме. По-скоро се провикваше силно, когато влизаше в книжарницата.
- Как си тази сутрин, душице. Липсва ли ти нещо?

На него самото нещо не му достигаше, много малко наистина. Високо, с къдрава черна коса, правеше се на много отворено. Нямаше ограниченията на момчетата, които сега израстват и не са сигурни дали не изостават в някои посоки на младостта си.
- Да ми се махаш от главата, само ти ми липсваш- когато имаше работа му отговаряше леко бясна Хризантеме. А това беше постоянно при нас.
Много ми харесваше това обръщение, започнах да я наричам така. След мен всички, които доста се трудехме, за да може шефа да осигури нова кола за жена си, обучение в колеж на дъщеря си, която учеше в първи клас и два- три имота в планинските околности на петдесетина километра от града.
Хризантеме малко нервно ме посрещна в първите дни, когато започнах работа при тях. Бяхме една събота заедно, наближаваше 16 часа, часът на нашето освобождение. Започнах да копирам поръчка за един клиент, не беше малка. Пет минути след този час тя ме заплаши, че си отива и няма да кой да заключи книжарницата. Беше се доста разгорещила.
- Сега свършвам, да обслужим човека- успокоявах я аз.
След този случай станахме големи приятели. Хризантеме се грижеше много за дома си. Дошла отдалеч, някъде от северозапад, близо до голямата река. По разпределение, омъжила се млада. Показваше ни снимки, с черна къдрава и дълга коса, кръгло хубаво лице, била е искана и читава мома. След като родила двете си деца, Хризантеме останала сама. И досега се грижеше за тях, макар че те вече бяха семейни.
Имах едни копринени юргани, пълни с пух. От Австрия, чеиз на жена ми. Чистак нови, неупотребявани. Много ги хареса, отървах се от тях. Една месомелачка от кое време я имах, бях забравил. Работеше безукорно. Хризантеме я взе, щеше да помага на село за пълнене на суджюците. Случи се, че родителите й за половин година си отидоха. Тя много ги изстрада, но децата й даваха сили, не й пролича.
Вече бяхме една година заедно, когато ме покани след работа у тях, да ми даде вино и тикви. Беше късна есен.
- Любич, няма кой да го пие това вино, колко пия аз – обяснявяше ми тя.
Тиквите бяха сладки колкото първата ми целувка. Тънкокори, с бяла кожа, напукани и грамадни. Каза ми една рецепта за печене, на пара, с много захар и вода. Такова сладко нещо не бях ял от времето, когато баба ми точеше пестил и ние, хлапетата си облизвахме пръстите.
Натоварих се като магаре, помогна ми да мушна багажа в колата. Виното изгълтах за три седмици, тиквите ядох цялата зима.
Хризантеме стана баба, когато работата в книжарницата беше най-много. Около ученическата кампания. Тичаше от къщи на работа, в обедната почивка пухтеше отново да помага на щерка си. Беше най-мила, когато се оправдаваше с подквасеното мляко или разнебитените обувки на сина си, които носеше за поправка. И затова закъсняваше по обяд, но само с минути. Бузите й поружавяваха, малко приведена влизаше при нас и веднага започваше да тантони. Хризантеме много обичаше да приказва. И ние обичахме да слушаме как е синът й, зъбчето ва внучката как е изникнало, комшията кога щял да слага алуминиева дограма.
Хризантеме не изоставаше от хората. Как се справеше с книжарската си заплата, недоумявам. Купи кола на сина си, той редовно я взимаше от работа вечер. Когато беше нощна смяна, тя го проверяваше дали случайно няма да забрави да отиде на работа, те младите сега са малко безотговорни...Така казваше. Обичаше да говори много по телефона, постоянно даваше на дъщеря си някакви напътствия. И умираше за малката.
От доста години не работя с Хризантеме. Той шефът си оправи тотото, ритна бакърчето, беше ми казал: ” Любич, приятелю, трябва да се разделим.”
Аз малко другояче разбирам приятелството. И тя висеше на косъм. Но който си е с късмет, нещата сами го намират.
А Хризантеме има малка диастема на предните зъби, значи е късметлийка!
Като погледна живота й, убеждавам се в това! Хризантеме е истинска жена, тя е жена по природа!

24.04.2009 Любомир Николов