автор: biruni

Тиганът прелетя разстоянието от печката до мивката и, приземявайки се, жално издрънча. Остатъците мазнина, в която до преди малко се пържиха кюфтета предизвикателно изсъскаха.
Въпросът бе повторен: "Чий е тази номер?"
Погледът й го накара да се почувства като муха, залепнала в центъра на паяжина. Опита да се измъкне. Все пак той бе мъж. Първоначално каза, че не знае кой го е търсил, после, гледайки продължително мобифона си промърмори, че точно този номер не му е познат. Грешка! Тя бе проверила - номерът се бе изписвал почти всеки ден през последните седмици.
"Чий е номера?!" - кресчендото й го свари неподготвен. Той млъкна и зачака. По нищо не личеше, че е изчел от кора до кора "Трактат за военното изкуство" на Сун Дзъ и знаеше до съвършенство на теория всички тактически прийоми. Въпреки това, като абсолютен аматьор бе излязъл от къщи забравяйки мобилния си телефон на масата в кухнята. Нямаше предимство. Трябваше да приеме сражението на непознат терен.

"Моята жена" - как бе свикнал с това мъжкарско перчене. "Моята", която не ми държи сметка за нищо (твърдеше го, само когато трябваше да се покаже колко е по-, по-, най-), или пък "Моята жена", която може да направи гозба и от камъчета. Може да прибави към тях какви ли не гарнитури, с които да се преглъщат лесно (всички се смеят, той вече е център на компанията). Жените на приятелите му хвърляха жадни погледи, а той ги попиваше. Мислеше си, че така и на нея й става приятно да се чувства "негова".
"Негова." За пръв път осъзна колко важно е да бъде нейн!

Кой му звънеше по дяволите?!
Поне да знаеше. Говореше много, с приятели, нарочно я предизвикваше като, ни в клин, ни в ръкав, ако е наблизо, попита "Как е моето момиче?" или "А да си се чувал с любовницата ми!?". В същото време тайничко поглеждаше към жена си. Реакцията й много му харесваше, даваше му превъзходството той да има жена - само негова.
От три седмици някой упорито звънеше и мълчеше в слушалката. Не можа да долови нечий дъх - тишина. В началото започна да псува натрапника (обикновено помагаше), но обажданията не престанаха. Втория път, като видя същия номер, опита да прати непознатия на екскурзия като му обеща еднопосочен билет до оня свят - мълчание; а на третия път подскочи от мелодията на джи ес ема си, защото в същото време страшно му се правеше секс. През главата му мина мисълта "Ами ако това жена?". И сам не разбра как попита "Ти ли си?".
За секунди фантазията му изрисува невъзможна поза от Кама Сутра и той едва се въздържа - изсмя се нервно и каза в слушалката "Не, аз сигурно съм луд!" - насреща му отново мълчаха.

Пак го зашлеви въпроса "Значи ще продължаваш да мълчиш?!". Той сгърчи ръце и се опря о масата. В този момент му се искаше да извие врата на непознатия. Помоли я да не го пита повече нищо, защото наистина не знае кой му звъни. Каза й дори, че ако случайно намери в нейния мобилен телефон непознат номер едва ли би го направил на въпрос.
"Така ли?". - Мъжът се стресна. Въпросът бе зададен от нея, но прозвуча ясно и в неговата глава - щеше да се спука от ревност - знаеше го.

Тя рязко се обърна, измитият и мокър тиган застана на милиметър от лицето му. Почти му изсъска, че в паметта на телефона й има поне десет непознати номера. Той замълча, но с очи й каза "Лъжеш ме!". Пусна дори една кратка самодоволна усмивка, мислейки си наум, че половината от битката вече е спечелена.

След третото обаждане непознатият започна да звъни всеки ден. Не криеше номера, напротив, но... мълчеше. Мъжът някак бързо свикна с тишината. Отваряше телефона, поглеждаше кой го търси, казваше едно "Здрасти, как си днес!" и като изчакваше малко започваше да говори за себе си, за това колко е сам, напрегнат, уморен или притеснен от нещо - насреща си не чуваше нищо. Свикна с този начин на общуване. В края на втората седмица телефонът мълча през целия ден. Малко преди да си тръгне от работа, мъжът разбра, че обаждането на непознатата (за него бе някак по-удобно да си мисли, че е жена) му е липсвало. В него се бяха натрупали лавина от думи, които чакаха - и най-малкия повод можеше да ги отприщи. Смешната мелодия, на която отговаряха всички непознати телефонни номера прозвуча някак отдалеч. Мобифонът беше в чантата му и той с нервно движение я отвори, измъкна апарата и почти извика "Вече си мислех, че няма да се обадиш!". После му хрумна, че не е проверил кой точно го търси, но бързо се успокои - отсреща мълчаха.
- Исках да ти кажа - продължи той, - че ми липсваше тишината, която ми осигуряваш, за да мога да говоря. Днес повече от всякога. Само че се налага да прекъсна мълчанието ти (и се засмя в слушалката на остроумието си), защото трябва да се прибирам вкъщи. От другата страна на линията нещо припука и веднага след това връзката се разпадна. За пръв път той усети, че има някой, който го слуша. Обикновено говореше и говореше, без да чуе и най-малкия звук. Накрая казваше "Беше ми приятно!" и затваряше първи телефона.

Прибра се бързо в къщи, целуна жена си, седнаха да вечерят, но несъзнателно той си говореше с другата - безмълвно. Поглеждаше за миг към съпругата, а след това обясняваше наум колко вкусно готви, какъв комфорт и уют е създала, как е превърнала един безличен иначе апартамент в техен дом. Другата слушаше, а това само го разпалваше да говори още...
Жената стояща насреща му събра чиниите и понечи да ги занесе да мивката. През съзнанието му мина мисълта, че за пръв път не й е благодарил за вкусната вечеря. По-скоро беше, само че не на нея. Опита да улови погледа й, да хване ръката й - тя се изплъзна... Бяха две кълба от нервно мълчание. Като артисти, които репетират пиеса с много сложна драматургия - не говореха, но някакъв самодоволен режисьор ги принуждаваше да играят етюда "добри непознати". Тя се пресегна през него за книгата си и без да иска блъсна ръката му - извини се. После той, малко преди да си легнат, я пресрещна в тясното коридорче пред банята и едва не я настъпи - на свой ред й се извини.

Събота и неделя. Два дена, през които мълчаха - къси дни и много дълги нощи... Той почти не мигна, изнервен от хода на събитията. По едно време си помисли какво ли би направила неговата мълчалива непозната (все повече му се искаше да е жена), как би постъпила, ако бе на неговото място. Не трябваше да мисли за нея...
Най-после дойде понеделникът. Той разсеяно целуна жена си и тръгна за работа. Денят мина, а непознатата не се обади. Почувствал вина, мъжът избра номера и зачака. Почти половин минута - нищо, след това някой отвори отсрещния апарат и замълча. Той се извини, че този ден имал прекомерно много работа, а и бил изтощен от един нервен и напрегнат уикенд, който прекарал с жена си. Ситуацията била напрегната до крайност - мълчание. "Ами, това е за днес", каза той и припряно прекъсна тирадата си.
Следващите дни минаха на бързи обороти. Непознатата (несъмнено бе жена) му се обаждаше всеки ден и то винаги в най-удобното време.

Вкъщи всичко предвещаваше избухването на скандал. Не се знаеше само кога, а дали ще - бе повече от ясно.
Неделя. Двамата с голямо любопитство поглъщаха скучно тв. шоу, гарнирано с кафе. После тя стана и го попита ядат ли му се кюфтета за обед. Отвърна й, че всяко нещо, което направела за ядене би било украшение за всяка трапеза - "Боже, колко изкуствено прозвуча!" Стана му дори неудобно от самия него. А после тя го помоли да изхвърли сметта, да купи хляб и нещо за пиене. Когато се върна я завари да разглежда мобифона, който той бе забравил на масата. Погледна го в очите и го попита "Чий е номера?" Започна да повтаря въпроса като обезумяла; първия път отрече да знае нещо по-въпроса, но след като тя го замери с горещия тиган, реши, че най-добрата тактика е да мълчи.

Изведнъж тишината помежду им стана непосилна за дишане. Към вината, която изпита, се прибавиха и съмненията, които тя пося. "Дали му казваше всичко?" Ами ако и тя си има някой такъв таен номер. Не му се мислеше. Тишината му тежеше и единственото, което се сети да направи е да хване телефона и да се развика на жена си, че досега не е звънял на този номер. И да иска, и да не иска, той ще го набере пред нея - нека сама прецени. Незнайно защо, тя го погледна странно, после уплашено. В това време той включи телефона си и избра омразния му вече номер. Нещо изписука, тъничкият сигнал се повтори по-силно откъм дамската й чанта, на леглото във всекидневната. Тя хукна първа, той я последва, успя да изтръгне чантата от ръцете й, отвори я и измъкна оттам малък джи ес ем. Погледна дисплея и видя изписан номера на неговия мобилен телефон.

Гледаха се дълго...
Тя предизвикателно вирна брадичка и му каза, че трябвало да й вярва - купила си този мобифон тайно, за да разбере доколко му е слаб ангела! Звъняла и слушала безкрайните му тиради, защото... Защо не й говорел така, както на непознатата? Защо все я дразнел? Тя не можела повече да ревнува мълком!
Той дишаше трудно. После най-неочаквано каза, че кюфтетата били добре на сол.
Прегърна я и прошепна в ухото й нещо за солта носена от тайфуните...и особено от онези, с нежните имена.