Болно стихоплетства
тишината,
болно
тя нанася рани -
нови
и все
нови
рани.
Пак назъбен е следобедът
и назъбено крещят
двигатели -
стържат
болната
сърцевина
на стаята...
стаята,
в която мен
от сто и две сълзи
ме няма,
свлечена
на дървения под.
Една
настръхнала
душа
без тяло.
Тя май че затова
сега не плаче,
и точно затова
сега повтаря
откраднатите
телефонни
думи,
че само малко слънце трябва...
само
малко
слънце,
за да се изправя.