автор: heel

Елица трепна, когато ръката на съпруга й се плъзна около талията й. Тя усети как мускулите й се напрягат, но не помръдна. Очакваше, че той ще се осъзнае и ще махне мазната си длан. Нищо такова не се случи
Вместо това, той я придърпа внимателно към себе си и започна да я търка по гърба.
– Не ме докосвай, Павеле!
– Какво ти става, скъпа? – попита невинно той и на лицето му цъфна една от онези изкуствени усмивки, които Елица много мразеше.
– Много добре знаеш какво става. Не искам да те виждам повече – изсъска тихичко тя и се дръпна встрани.
– Хайде стига, миличка. Не се дръж така с мен. Нищо особено не се е случило.
– Нищо особено! Ти крадеш парите на баща ми, проиграваш ги на покер и се напиваш всяка вечер. Това нищо ли е?
– Не съм съвършен, но пък никога не изневерявам на прекрасната си съпруга – отговори с мазен глас той.
Елица изсумтя и се загледа в хоризонта. Двамата стояха на покрива на десететажната жилищна сграда, в която се намираше апартаментът им. Имаха навика често да идват тук. До преди година се случваше да остават с часове на това място. Покривът беше превърнат в прекрасна градина. Там имаше десетина палми, поставени в саксии и много съндъчета с цветя. Под брезентовата тента се гушеха две дървени масички и десетина табуретки, а отстрани бяха подредени трите шезлонга. Мястото беше същински оазис в градската джунгла.
Елица кръстоса ръце пред гърдите си и пое дълбоко въздух.
– Говорих с адвоката. Ще се разведа с теб – каза сухо тя.
Павел замръзна.
– Какво?
– Много добре ме чу.
– Не можеш да го направиш. Просто не можеш – каза ядосано той.
– Мога и още как. А освен това няма да получиш никакви пари. Бъди сигурен в това. Баща ми не е чак такъв глупак, за какъвто го мислиш.
– Миличка ... недей – каза с разтреперан глас Павел.
– Аз съм само на двайсет и седем години, животът е пред мен ... отговори замислено тя и усети как брадичката й потрепери. Елица все още обичаше съпруга си.
– Имаш си любовник, а? – попита жлъчно той, като се изчерви като домат.
– Не нямам. И никога не съм изневерявала на “прекрасния” си съпруг.
В главата на Павел забушуваха гневни мисли. Погледът му се заби в дребничката фигура на Елица. Искаше му се да сграбчи жена си, да я обърне с лице към себе си и да й удари мощен шамар. Достраша го.
– Мила, аз те обичам. Наистина. Не можеш просто така...
– Трябва да тръгвам. Не ми се обаждай повече. – Елица погледна към небето, примижа за секунда, за да възпре сълзите, които напираха в очите й, а след това рязко се завъртя на токчетата си.
Павел връхлетя върху нея и я избута към ръба на покрива.
– Какво правиш! Пусни ме! – изписка Елица и се ококори уплашено. Коленете й се опряха в ниския метален парапет.
– Ще те пусна пиленце, ще те пусна. – От устата на Павел излетяха пръски слюнка.
– Ще викам ... – изфъфли тя, като отчаяно се опитваше да се освободи.
– Знам, че ще викаш, скъпа. Че как иначе. – Той с лекота я преметна през парапета, взря се за миг в обезумелите й от ужас очи, а после я пусна.
Викът на Елица разсече притихналия следобед. Павел гледаше с облещени очи как тялото на жена му помита няколко сателитни чинии, а след това се удря в ръба на тентата на ресторанта и се размазва на паважа, издавайки звук подобен на този от счупване на яйце. Ехото на вика се стопи в далечината и отново настана тишина.
– Убих я, мамка му. Убих жена си – прошепна Павел и започна да се оглежда уплашено около себе си. – Трябва да се измъкна. Трябва. Трябва. Не си струва заради тази кучка... – Погледът му попадна върху котката, която имаше навика по цял ден да се излежава на покрива. Той я сграбчи и я хвърли над парапета. Животното успя само да измяука протяжно, преди да тупне на паважа. Павел погледна надолу. Не се виждаха никакви хора. – Ще успея. Няма как да докажат. Ще кажа, че се е опитвала да хване котката и се спънала... – шепнеше на себе си той.
След около минута Павел влезе в асансьора и огледа лицето си в огледалото. В очите му имаше приемливо количество уплаха. – Добре.
Павел изтича навън, промуши се между двамата мъже, които стояха на десетина метра от тялото на Елица, а след това падна на колене.
– Какво стана, миличко? Какво? Не! – промълви с треперещ глас Павел.
– Бърза помощ ще дойде всеки момент – каза един от мъжете и отстъпи още по-назад, шокиран от ужасяващата гледка.
– Мъртва е – измърмори другият и се извърна встрани.
Павел се страхуваше да погледне трупа, но с усилие на волята си успя да го направи. В Елица вече нямаше и грам от предишната красота. Очите й бяха затворени, а бялото й като платно лице беше застинало в зловеща гримаса. Устните й бяха разкривени гротескно, по зъбите й имаше кървава пяна. Дългата й черна коса беше сплъстена от кръв. Павел трепна при вида на изкривените й ръце и извитите й като нокти на граблива птица пръсти. Усуканото й тяло изглеждаше още по-дребно в смъртта. Едно парче кост беше пробило кожата на дясното й бедро и стърчеше навън. Само босите й стъпала бяха запазили частица от предишната си изящност. Само те.
Павел затвори очи и повърна.
След няколко минути се чу вой на сирени и линейката пристигна.
Лекарят приклекна до Елица и докосна шията й. В този момент клепачите й потрепнаха и се вдигнаха. Помътнелите й очи бавно се фокусираха в Павел.
Върху лицето на лекаря изгря блага усмивка.
– Дръжте се, госпожо! Не се предавайте! Ще се оправите. – каза той.
Жестока болка прониза гърдите на Павел. Той се опита да си поеме въздух, но не успя. Сърцето му изпърха няколко пъти и спря да бие.