автор: iasmina

Той е чудовище!

Страхът е чудовището. Когато страхът погълне човек, той се извращава. Човекът се държи чудовищно, защото отвътре го разяжда страхът. Резултатът е патологична симбиоза, нещо като неразривен брак по сметка. Извратеният човек за останалите хора е изрод. Изродите биват много видове, но който и да е вид зависи само от едно: от това за колко и каква обич спестена в себе си иска сметка от другите.

Когато обичта не се споделя, тя ферментира. Жестокостта е алкохолното изпарение от това вкисване. Не е вярно, че страхливият човек е жесток. Жестокостта прави страхливеца. Ожесточеният човек не знае мярата на нищо. Той всичко потъпква и погазва така, че никой да не посмее да му иска от спестяваната обич, защото е алчен да не я раздава. Страхът не поробва човекът, а неговата спестявана обич. За човекът тогава не остава друго освен да се изврати, да се обърне срещу ожесточеното чудовище, за да го приспи - отстрани всеки ще каже, че този човек си храни чудовището. Храни го наистина - с поробената си обич, която щом е такава, става отрова. Нарича се злъч. Макар и отровено, чудовището не току-така умира. Когато го отблъснат, то като стършел отново напира. Нужен му е еликсирът на свободната човешка обич - за противоотрова. Еликсирът действа така, когато чудовището си го открадне. Нали всичко тръгва от спестяването на обич?

При наивният, който не вярва в чудовища, винаги пристига някой извратен човек, за да го ограби. Тогава човекът се оплаква. Държи се като жертва. Жертвата тръгва да проси - обич. Винаги се намира изрод, който да му услужи. Като го обере. Кръгът се затваря. Човекът започва да се пести на обич. И се ожесточава. Чудовището го изяжда. Оригва се и получава киселини - от отровата. Тръгва на лов за нови жертви - наивници, които не вярват в чудовища.

Понякога кръгът не се затваря. Всеки се страхува, но не всеки се предава на страха си. Това става, когато човекът не си държи еликсира в долапа, но го докарва на вкус според както му го поискат и го раздава. Някому от него нагорчава, другиго подкиселява, а трети го предпочитат солено. Важното е да се дава. Даващият не проси. Той знае, че тази просия е заразна. Че за да не угасне, заразата се стреми да прерасне в епидемия - всяка жертва е горда от заблудата си, че има много съмишленици, т.е. съучастници. От това, отровеното чудовище става все по-жертво-готовно. Колкото по-свирепо върлува епидемията, толкова по-ясно се очертава синдромът на глупака. Библейският Звяр не е изроденото от човека, а от престъпното единомислие на жертвите. В човекът той търси и намира глупака. Звярът винаги е демонично гладен, макар че не престава да се тъпче с всякакъв боклук. А глупакът му го дава. Храни го за своя сметка и от своето си. Без противоборство печели глупакът - победата, която не заслужава. Спасението пък, то е в това, че глупакът глупав си остава.

Еликсирът трудничко се сбира, но по-трудно е вкусът му да го бива. Отплата няма. Пиянството е страшно и голямо. Обич не достига. Спестява е за гряха. А малодушният си търси стряха. Ветровете на бездушието са слепи. И свирепи. С трезвост само срещу тях се устоява.

А светилникът не всекиму се дава. Поне, за да не се спрестява!