автор: IVANZLATOUST

Полицай Х. беше пълновластен господар на сенчестия бизнес, проституцията и нелегалния хазарт в района на Лъвов мост, Женския пазар и Централните хали. Всички, които припечелваха от тези дейности, го познаваха и признаваха властта му.
Печелеше и той. Всичко си вървеше по каналния ред; той беше доволен и играчите в “бизнеса” бяха доволни. Доволни бяха и началниците му, защото в неговия район нямаше произшествия. Имаше ред. До оня момент, когато един мургав хлапак с ново “Пежо”, в което се кипреше готино русо маце на неговата възраст, не извърши спрямо него дръзко предизвикателство.
Стана така. Полицай Х. Разговаряше със свой колега пред кафето на ъгъла на “Симеон” и “Мария Луиза”. Пежото спря на крачка от тях и от него излезе мургавият младеж – наконтен с небесносин панталон, бяла копринена риза и тъмночервена вратовръзка, със златен ланец на ръката си и златни пръстени. Момичето в колата беше същинска кукла. Синя копринена рокля с широко деколте, а русата й коса се спускаше на едри вълни върху раменете й. Сини очи мигаха като ясни звездици, а в скута си държеше огромен букет с червени рози. Сигурно отиват на абитуриентски бал, а Мангото е син на цигански барон – помисли си полицаят, а в гърдите му се надигна злоба – онази задушаваща съзнанието злоба, последиците на която в човешките постъпки са отвратителни.
Полицаят реше да даде урок на “фукльото”. Когато младежът минаваше край него на път към кафето, той го спря с решително хващане за китката.
– Младежо, тук паркирането е забранено!
Младежът не забеляза злобния блясък в очите на полицая, засмя се игриво и също с решително движение се отскубна от лапата му.
– Аз не паркирам. Само за едно кафе за приятелката ми ...
И влезе в кафето, като се нареди на опашката при касата. Опашката обаче вървеше бавно и той се позабави. Когато най-сетне излезе на тротоара с чаша кафе в ръка, полицаят отново го спря:
– Манго, твоите секунди излязоха половин час. Дай си книжката!
– Но защо, господине, нищо нередно не се е случило – упорстваше младежът.
Тогава полицаят го шамароса, при което част от кафето плисна върху копринената риза на младия човек. Той замръзна на място, съобразявайки какво да прави.
И изведнъж направи нещо, последиците от които се оказаха фатални за самия него. Хвърли остатъците от кафето в лицето на полицая и с един скок се озова зад волана на колата си. Потегли веднага с голяма скорост и изчезна в потока от коли на булеварда. Помогна му зелената вълна на светофарите. След Халите зави наляво при хотел “Балкан”, от там по “Руски” някъде към Университета се успокои, защото никой не го преследваше.
Отидоха до тях, смени ризата си и заминаха за абитуриентската вечер. Там танцуваха много, той се въздържа да пие алкохол, а тя направо беше във възторг от него. Той й предложи да се оженят и тя прие ...
Седмица по-късно родителите им се срещнаха и определиха времето на сватбата – началото на м. септември. Дотогава трябваше да обзаведат апартамента, предназначен за младите ...
Соня започна работа като сервитьорка. Краси, бъдещият й съпруг, работеше от две години в голяма търговска фирма като компютърен специалист. Справяше се добре и печелеше добри пари. Всяка вечер я чакаш с пежото си пред “Синия вир”, за да си я закара в къщи. Живееха в къщата на родителите му в кварта “Христо Ботев”. Къщата не беше лоша, но ставаше тясна за още едно семейство, затова с помощта на родителите им купиха апартамент в “Овча купел”.
Ресторантът, където работеше Соня, беше близо до Женския пазар. По същото време, когато Краси изчакваше Соня за излезе от работа, покрай ресторанта минаваше полицаят, за да се прибере в къщи. Срещата между Краси и полицая беше неизбежна. След няколко разминавания поради случайни обстоятелства, полицаят отдалеч забеляза познатото пежо. Когато прочете номера, разбра” няма грешка. Приближи още повече и видя силуета на младежа, който стоеше на волана. Това беше той, дръзкият млад циганин, който хвърли кафето в лицето му. Изчака още минута, скрит в сянката на едно дърво, като обмисляше какво да предприеме. В това време от ресторанта излезе мацето на циганина и тичешком се мушна в колата. Потеглиха веднага.
Ясно, тя работи в ресторанта и той всяка вечер я чака тук ...
На следващата вечер зад колата на Краси спря полицейска кола, от която веднага излязоха трима маскирани, на бегом отидоха при нищо неподозиращия младеж, измъкнаха го от колата му и преди да успее да извика, го блъснаха в полицейската кола.
Заминаха. След тях, привлечена от схватката, изтича Соня, но виковете й бяха напразни. Колата на похитителите беше изчезнала и никой не можа да й обясни какво става.
В един миг обаче тя срещна погледа на човек, който й се стори страшно познат едър господин със стиснати устни, в дънков панталон, високо подстриган. Фигурата, подстригването и широкото му лице и стиснатите устна й бяха страшно познати. Видя й се странно защо той избяга от погледа й и си тръгна веднага, щом тя понечи да го попита нещо.
Похитителите замъкнаха младежа извън София по пътя за Бучино. Спряха колата сред някаква голяма поляна, извлякоха го навън и го заблъскаха навътре на стотина метра от пътя. Той се опита да вика, но след два удара с бокс в лицето падна и изгуби съзнание последваха ритници на всички части на тялото. Скоро тялото му се отпусна безжизнено, побойниците свалиха часовника му, златния ланец и пръстените, изритаха още по веднъж за довиждане и го оставиха. Прибраха се в колата, разпределиха без проблеми плячката си и заминаха за столичния град.
На сутринта младежът беше намерен мъртъв от един овчар, изкарал стадото си на същата поляна. Човекът най-напред се уплаши, след това се прекръсти и излезе на шосето. Там спря първата кола, която се показа на идване от София. Беше семейство, което пътуваше за Бучино. Старецът объркано неколкократно повтори какво е намерил на поляната. Когато мъжът най-после разбра какъв е проблемът, извади от джоба на сакото си мобифон, набра номера на полицията и съобщи, че на еди кое си място по пътя за Бучино един овчар е открил труп на млад човек, вероятно пребит и изхвърлен от убийците.
От полицията попитаха, той лично видял ли е трупа.
– Не – отговори мъжът – но овчарят, който го е видял, е тук и може да ви каже повече подробности.
Старецът взе мобифона и обясни на полицията това, което можеше да каже. Беше сигурен, че младежът е мъртъв. Обеща да стои на поляната, докато дойде полицията.
След половин час полицейска кола спря на поляната. Някакъв цивилен огледа внимателно трупа, пребърка джобовете на младежа и откри личната му карта, портмоне със стотина лева.
Предадоха личните данни на младежа по мобифона на дежурния в полицейския участък, направиха снимки на мястото на произшествието и вдигнаха с носилка мъртвото тяло.
Разпитваха неколкократно овчаря за всичко, което знае, взеха му данните (той не носеше лична карта в себе си, но добросъвестно си каза трите имена и адреса) и накрая се подписа на показанията си ...
След половин час родителите на Краси и Соня вече знаеха за трагичната развръзка на отвличането. Писъците в къщата им веднага привлякоха съседите. Всички бяха потресени. Съседите казваха, че не могат да повярват на тази страшна вест. Баща му, майка му и Соня, облени в сълзи, веднага решиха да отидат в “Пирогов”, където щяха да докарат тялото му за аутопсия. Един от съседите ги качи на колата си и заминаха.
Докато чакаха в “Пирогов” резултатите от аутопсията, един господин се приближи до Соня, представи се за следовател и помоли за отговорите на няколко въпроса. Двамата се отдалечиха насаме, следователят извади бележника си, като каза, че това е само предварителен разговор.
– Познавате ли някои от нападателите?
– Не, и тримата бяха маскирани.
– Каква беше колата, с която го отвлякоха?
– Не мога да кажа, защото не разбирам от коли. Пък и улицата не беше добре осветена. Стори ми се, че колата беше полицейска – на покрива й имаше буркан.
Тук следователят помоли момичето да направи по-подробно описание на колата – например да посочи номера й. Но Соня не можа да даде никакви конкретни подробности.
– Нещо друго да Ви е направи впечатление?
– Да – отговори Соня – на отвличането видях един гражданин с дънки и шарена риза, физиономията, на когото ми е много позната. Когато се опитах да го заговоря, той побърза да се махне. Имаше нещо много особено в поведението му. Трудно ми е да определя, но излъчваше злоба. Всички, които бяха на улицата, дойдоха да ме питат какво става, а той побърза да се махне.
– Спомнете си къде сте го виждала друг път. Впрочем, била ли сте свидетел на някои остри конфликти на Вашия годеник.
Тук Соня подскочи:
– Да, сетих се. Този човек е полицаят, с който Краси едва не се сби на “Мария Луиза” преди абитуриентската ми вечер.
– Разкажете как точно стана това!
И Соня разказа всичко така, както си беше.
– Сега остава да открием кой точно е полицаят. Имате ли нещо против да отидем в Районното?
Двамата излязоха бързо от “Пирогов”.
В районното полицейско управление тя разпозна на снимка полицаят, с когото нейният годеник имаше конфликт преди абитуриентската вечер. След това тя беше освободена, като обеща при нужда да бъде на разположение на следствието.
Полицаят, който беше вече разбрал, че неговите хора се бяха престарали и всъщност са убили ненавистния му циганин. Той беше решил максимално да помогне на следствието, като направи всичко възможно да омаловажи своята роля в трагичния инцидент. Той каза на следователя, че щом е чул по радиото за убийството, решил да дойде при следователя и да каже имената на убийците. Това са криминално проявените Георги Стефанов – Ченето и Вангел Христов – Кърта.
– Това са мои доносници относно криминалния контингент в района ми. Аз им дадох указания само да го стреснат, без да го бият жестоко. Но те изглежда са се полакомили за златото по него и са го ликвидирали. Вероятно са обрали всички ценности по него. Съжалявам, че им се доверих ...
Делото се проточи много месеци. Следователят и прокурорът, както и адвокатите, наето от родителите на Краси, настояваха за солидарна отговорност на полицая и непосредствените убийци. Съдията обаче реши, че полицаят е допуснал само нарушение на служебните си задължения и го освободи от наказателна отговорност. Той се отърва само с уволнение ...