автор: Deni4ka

А бяха казали че ще е приказка...


Та значи, да започнем от начало.
Ще дойде рицарят на коня (белия),
ще ме заведе във звездното си царство
и ще откъсне, като водна лилия
цветът на крехката ми младост.
Ще има свещи с аромат на рози
и светещи като дъга комети.
От чаша златна ще пием амброзия
и до гроба си така ще бъдем слети.

На това ли му викате приказка?
Тук не виждам аз нищо човешко!
Далеч от интимната лирика
е моята проста, но истинска вечност.

Рицърят не беше Аполон
и не продупчи мрака с гръмотевица.
Дойде със бели маратонки, не със кон
(каляските са вече отживелица!)
И птиците не пяха песни
(Какви ти птици в голата квартира?!)
Вместо звезди между стените тесни
очите ни блестяха...с всичка сила.
Очите му...ах, колко ми се иска
небето с пламъка им да окича
и да го гледам всяка болна вечер,
и...нищо друго...само туй ми стига.

А вие ми говорите за рози.
Не рози, хора, не цветя!
Глътка въздух, не амброзия.
Жена съм вече... красота!!!