автор: Ika

Аз мъничко от теб се уморих,
като трева от лятна буря
полегнала на твърдата земя,
оставена на слънцето дя я прежуря.

Понякога, разкъсвам се на две
до обед мокра, после-изгоряла,
ала на думите ти в лудия кипеж
учудващо е, че оставам цяла.

Като метличина съм – тихо синеока
целувана от горски пеперуди
събирам думите ти – милион,
дори звездите тихо ми се чудят.

Луната с хладната си длан,
зави ме с шлейфа от сребро
словата ти заспиват – непробудно,
като от хапче в лунното легло.

Сънувах, че съм с нови обеци,
люлееха ги гневните ти фрази
ощипаха ме слънчеви лъчи -
една калинка по врата ми лази ...