- Аз, душко, деца не искам - така й говореше Калин преди да заживеят заедно. - Децата са проблеми, не мога да си го позволя. Друга съдба имам аз, друга цел в живота.
Аз съм създаден да пиша, а децата отнемат енергията, отнемат вдъхновението.
Мила поглъщаше всяка негова дума. Обичаше го. Не, боготвореше го. Не виждаше други мъже от както беше видяла него, не мислеше за други, от както я беше докоснал за първи път. Боготвореше студенината му, отдалечеността му, боготвореше го за това, че беше толкова умен и отдаден на писането си. Караше я да се чувства малка и незначителна, и въпреки всичко беше с нея.
То и това за "беше с нея" не беше напълно вярно. Между нея беше и с други, но само с нея се задържаше толкова време, само на нея говореше - за писане, за надежди, за планове... И в тия мечти никога не присъстваше тя, от което я болеше, но и го обичаше още повече.
Не беше ли казал някой, че ако те боли, е добър сигнал?*
- Аз и без това деца не мога да имам - успокои го тя, а умът й трескаво прехвърляше варианти. Когато обичаш хитростите са позволена
Тези й думи като че го успокоиха. Заживяха заедно след по-малко от месец. И нещата си продължиха по старо му - тя обожаваше земята под краката му, той честичко забягваше при разни. И винаги се връщаше при нея. А тя прощаваше и обичаше. Беше му майка и сестра - беше й забранено да му казва че го обича, а и от него никога не го чуваше.
След като се пренесе при него, започна да пие хапчета. Той деца не искаше, значи и тя.
Времето минаваше, приятелките й се изпожениха и родиха, а тя с блеснал поглед обясняваше как децата не я интересуват и как подкрепя Калин в усилията му да стане известен, да стане Име в литературата. Как тези им планове са най-важни.
Никой, дори и Калин не видя сълзите, проляти в банята. Там се затваряше да плаче, докато той беше с други. Там виеше като ранено животно, свила се в ъгъла до пералнята. Само в тези моменти си признаваше, че жертвата която прави е незаслужена, че никой не я оценява. После той си идваше, разкаян и разнежен и тя му прощаваше.
О, глупост, твойто име е жена!
Поиска да си вземе коте или куче - имаше нужда от нещо, върху което да се разтоварва, биологичният й часовник цъкаше като откачен.
- Аз съм алергичен - отряза Калин. После я погали и прошепна - нали ме имаш мен? Не ти ли стигам?
Една вечер той не се прибра. Не се прибра и на следващата, не отговаряше на телефона.
Тя полудя. Започна да звъни на всички, които познаваше, да ги разпитва... Никой нищо не знаеше, или поне така казваха, но усещаше съжалението в гласовете им. И страшно предчувствие загложди душата й.
На третия ден след изчезването той й се обади сам:
- Стига си тормозила хората. Аз.. напускам те. Има едно момиче, бременна е. Нуждае се от мен. Съжалявам.
И затвори.
________________________________________________
* Точния цитат е "Обичай до болка. Щом те боли е добър сигнал." Света Тереза от Калкута, бел.авт.