автор: milcho

х х х

И така търпеливи читатели ето ни към края на тази история.
Смятах да я пусна по-рано днес по петдесетница. Тук не се работи днес, а и какво да правя освен да се отдам на спомени. Та да продължим напред пак към Атина и Спарта!

4.

И така опела на Георгиос ни носи в посока към Атина. Нямат магистрала като сега.
Още Европа не име е дала пари за „Вия Егнатия”. Георгиос кара по шосето, което е тясно и гледа да застъпва бялата линия в ляво и на мен ми е некомфортно. Все едно караме по резервната полоса на аутобана София-Пловдив, а това не е разрешено. Но тук е така, обяснява той. Така карат всички по тези пътища със три полоси.
Времето е горещо, макар, че е есен. Пътят е панорамен, като пътя при залива на Созопол. Морето, Бялото море синее от ляво и ни мами. Изведнъж Георгиос вижда, че гледам лакомо морето и спира. Искаш ли да се изкъпем, се смее. Аз в първия момент, се дръпвам. Дали не е нещо, шега или номер? После кимвам с глава. Хайде, казвам, за малко.
И се хвърляме в залива с романтичното име Катерини. Нали и жена ми се казва Катерина, а това означава, бяла и чиста. Първия ми досег с Бялото море. Тук се плува по-леко отколкото в Черното. Бялото е като едно езеро…тихо и спокойно. И Бяло. Тръпна от вълнение, и се отпускам на повърхността, загледан в Слънцето. Сега то е гръцко и си представям, как то е светило тук и тогава когато са били по тези места и Аристотел и Александър. В далечината се вижда една висока планина. Олимп! Издига се почти от морското равнище и затова е толкова внушителна и затова боговете и Зевс са си я избрали да се заселят там. И изведнъж, близвам от морската вода…много е солена…
Направо си е страшно солена. Черноморската е направо питейна по сравнение с тази. Затова така лесно се плува, казвам си и заграбвам към брега. Астериадис, ме гледа и ми се радва, как дишам морето, но после изведнъж погледа му спира озадачен. Какво е това, пита. Аз държа в ръката си един камък, който е обрасъл с водорасли, и го пъхам в чантата. Сувенир казвам, от Бялото море. Йонийското допълва той и се усмихва. Този камък, бе първия от колекцията ми на сувенири от този род. И до сега си стои в хола в София и ми напомня за онзи ден и онзи плаж и първия ми досег с Бялото море, и с Гърция. Там в залива Катерини, под Олимп. После прескачаме долината Темпи, пийваме по една студена вода за здраве от едно планинско изворче под един мост . Спираме на паметника на една велика битка на Атиняните срещу персите, където има само един скромен войник в туника, щит и копие. И тогава в мен зазвучава песента на Окуджава: „Хотя пиедесты иногда выше, самых побед” т.е. - за това как не може да се върне миналото и за това как паметниците понякога са по-високи от самите победи. И пред мен се вихри статуята и мемориала на Мамаев Курган в Сталинград-Волгоград…
Но трудно приживе се оценява, си мисля, човешката мъка и няма достатъчно голям паметник, дори за един погубен човешки живот, в която и да е и в каквато и да е война.

Следващата спирка е Коринт – по точно Коринтския провлак. Слушал бях и знаех, че ще преминем по нещо като мост над него. Но това което виждах, бе колосално човешко творение. Двете морета бяха съдени с изрязан в скалите канал. Почти отвесни скали и долу в изкуствения каньон плуваха кораби – големи кораби. Спряхме не едно място за да направя няколко снимки и вече бяхме на легендарния Пелопонес. Пелопонес на Спарта, на Микена, на Аргос и Каламата! Имена, имена! По пътя за Стефанион преминаваме едно селце с един малък красив площад. Селцето се казва Хелиомоди. Георгиос купува нещо от едно магазинче, а аз се разхождам по площада. И там околовръст има дървата с ярко оранжеви портокали. Не мога да сваля поглед от тях. Това тъмно, зелено - това гръцко тъмно зелено и тези оранжеви плодове като фенери ме опиват. А още не съм видял маслини! И питам, къде са маслините! Още малко и ще видиш маслините. Усмихва се Георгиос. Скоро пристигаме и ще ни посрещне Христос. Не го разбирам в първия момент, и считам това за неуместна шега.
Йезус Христос, се опитвам да уточня аз, но това звучи просташки. Астериадис е вярващ. Може да не е толкова дълбоко, но е. И отпред на огледалото на предното стъкло на колата му виси един кръст с света Богородица, Одигитрия. Тогава взех това за каприз и показност. Учен е казах, пък с икона в колата… но сега и в моята кола има такава икона. Даже две.
Какво се оказва, Христос в същност е по фамилия Пападониу. Човека, който се грижи за обсерваторията и който живее в селото. Има си нова кола, чуден Форд пикап, купена на изплащане, има и лична гора от маслини и 2-3 полета с тютюн, който бере суши и складира в обсерваторията. Чакаше по-късно есента да дойде да прекупвача и да си получи парите за труда. Една солидна сума от около 10-20 хиляди долара. И така да си изплати фордчето.
Той наистина беше ако не Христос (там ударението е на ХрИстос, а не като у нас на ХристОс) то беше поне един ангел хранител на обсерваторията. Изключително приветлив, със обветрено от кърската работа лице, работни ръце… и винаги леко усмихнат. Тези гръцки работни ръце, ми правиха и пак по-късно впечатление, ръцете на обикновените хора, и не сам съгласен, ако някой сега твърди, че гърците били мързеливи. Дори и на Казандзакис му се сърдя малко, когато вложи в устата на онова момченце от Крит, което каза на Зорбас за митничаря, който пушеше и привидно се моткаше …”Ттой е от Стара Гърция, кумец, мързи го. – Еее, а критяните не ги ли мързи, отвърна Зорбас, и се усмихна, - Мързи ги, каза момчето, но тях ги мързи друго яче!...


5.

Влизаме в обсерваторията. Миниатюрна наблюдателна станция. Две три сгради включая и телескопите. Астериадис веднага ми дава две страхотно меки нови одеала,
-Тук казва нощем става хладно. И ми избутва леглото в центъра на стаята. Защо го питам? Има скорпиони. И ако си до стената по-лесно може да те достигнат. Не се умира, ако те ухапят, но е като ужилване от голяма пчела. Пък и не знам дали не си алергичен. Направо ме смущава с тия грижи. Сега ще си направим казва угощение, „Хирино мит Фасоли” … т.е. Свинско с Фасул. Нищо ново си мисля, но не се оказва така. Отиваме за тази цел до селото. Пеша. Малко селце, колкото селото на баща ми – стотина къщи. На вид бедничко, но има две (2) големи черкви и един параклис, колкото нашата черквица на село. А и тя не работи, и поп нямаме и идва само от зор-заман, чат пат от съседното на нашето село. Още тогава, там почувствах респекта на гърците към православната си вяра. Това е голяма тема…

Тук имаше и 4 частни кръчми. Отиваме в едната и от там Астериадис купува, току що опечено половин (малко) печено прасенце. Това било „Хирино” по гръцки. Не съм ял по-вкусно нещо. Никога. После се отбиваме в една друга кръчма. В една стара къща. Стопанина е сериозен. Налива ни по една студена мастика. И ледена вода и почваме разговор. Не знае английски, то пък и аз колко ли го зная …Астериадис превежда. Обяснява, че съм от България. И съм гост. Това скъсява дистанцията. Отпускаме се разговора става по откровен. Аааа, казва, кръчмаря, ама вие българите искахте да вземете Тесалоники по време на войната, но не стана. Не стана казвам, но това е политика. Солун си е гръцки град от време оно. Но много българи и македонци живеят там и сега. Прекъсваме тази трудна и болна и за тях и за нас дискусия. В обсерваторията, довършваме прасенцето с боб който той носи сварен от Солун, и заспивам. Уморен от впечатления и осолен от Бялото море.

На сутринта, се запознавам с д-р Василики Цикуди – доста години живяла в САЩ. Почти американка, висока млада дама гъркиня – учила там, но се върнала. Като гледам, снимките от тогава, си мисля колко е била красива тогава. И така приветливо и красиво усмихната. Така е, Милчо, няма нищо по красиво от една усмихната жена. Една млада усмихната жена, и от една млада и приветливо усмихната гъркиня! Василики Цикуди.
И настава време да си тръгна. Всичко е ясно. Догодина ще дойда пак за да наблюдаваме по тяхната методика, известни близки избухващи звезди, а пък те ще дойдат на Рожен със същата цел и така ще започнем съвместна работа. Напълно на равноправни начала. Никой няма да е ощетен. Астериадис остава още няколко дни по работа там, а Христос ме закарва с Форд-пикапа си до хотела в Атина. Взимаме си довиждане с Георгиос и Василики и след два часа съм в Атина. Влизам в хотела с чувството на изпълнен дълг. Имаме проект, посетил съм тяхната обсерватория, запознал съм се с телескопите, с колегите и с методиката им. На изпроводяк ХрИстос ми дава е едно шише с чист зехтин. Натурален – негово производство. Трогнат съм. Ще го ползвам само за лекарство, му казвам…”лайк а медецине” Аптека-Фармакия! Опитвам се да жестикулирам. Стискаме си ръцете и се разделяме за една година.

В същия хотел съм, но оставам вътре за малко. Веднага изскачам по улиците на Атина. Трябва да закупя подаръци, а утре е неделя и сега е момента. Нали в неделя съм и на екскурзия до Делфи. Това ме изпълва с напрежение. Как, как така сам ще ходя на такава далечна, екскурзия, ами ако се загубя и не мога да се върна и ще изпусна утре самолета за София…
Мотая се по Атинските колоритни магазинчета, и все виждам в едно или друго от тях бакалничката на дядо ми, а като че ли ми се привижда и той самия в тези любезни продавачи, които на различни езици те канят да влезнеш и да купиш нещо, макар и нещо мъничко. И оня глас, оня жален глас на оня уличен продавач на шам-фъстък, под стените на Акропола:
„Писташиоооооо, вери найс, писташиоооооо!
Досущ като гласа на на дядо…
Бозаааааааа! Сладка бозааааааааа!

И е атинска жега и съм жаден, но не мога да си позволя да си купя дори една студена кола. Пестя. А така съм жаден. И съм направил, това на което сега му казват маркетинг. И знам колко ще ме одрусат ако си взема, кола от малките будки на които подават всичко. По 20 драхми за една бутилка кока-кола. Соковете от автоматите са пак с близки цени (е имаше и по евтини), но колата си е кола. Страшно ми се пие кола в този „Див Запад” или по скоро топъл юг. Но забелязвам, че в съседните градини-кафани сервират колата, а и кафето с по чаша ледена вода. И веднага решавам да си поръчам и аз като така. Кола с една ледена чаша вода!

Епилог

Влизам в най-близката такава градина до Синдагма, точно в самият център на Атина.
Зад площада има едно малко паркче и там една кафана. Разполагам се най-тържествено на една маса сам в градината. Като важен клиент: нали клиента винаги има право. Да, но ако клиента има пари, само тогава, има право, или ако е склонен да се раздели с няколко десетки драхми. Аз съм склонен да се разделя само с 20 драхми за една кола и една студена вода! И идва едно келнерче, и ме оглежда с подозрение, не му се виждам аз клиент, който има право и пари. И затова е по условие подозрителен към мен. И застава до мен с питащ поглед. Аз веднага гордо заявявам: „Уън Кола” и за по сигурно добавям „ анд уън глас колд уотър”! (Това по гръцки трябва да означава: донеси веднага, по-бързо една кока-кола и една чаша студена вода, че умирам от жажда.)
Като чува, това особено напомнянето за студената вода, келнерчето веднага отсича:
„Сиксти драхми”! (т.е. 60 драхми!) Целия ми маркетинг е отишъл по-дяволите. Тук е с 40 драхми по-скъпо. И аз съм възмутен. Уай, уай..възразявам, Защо сиксти(60)-ти драхми??? Онли – само 20-ти – туенти! „Така и те виждах бе ВГ-научен просяк, си мисли с досада, келнерчето… И веднага ме отрязва! Айде Дромос!!!! Т.е. чупката!

Аз съм възмутен и уплашено си обирам крушите.
Синдагма ли?
Кафана ли?
Кола ли?
Студена вода ли …

Айде дромос!!!!

КИ

Йена, 2009-06-01 07:37 СЕТ

ПП. Е, пропуснах да ви опиша пътуването в неделя до Делфи, но обещавам да го сторя при другите ми разкази - как ходих пак и пак в Гърция, и защо ми е близка и далечна и как ходих после там до Атон и как станах пълен Хаджия на Божи-гроб. И т.н. и т-н.и т-н.