автор: Evanescence

„... Започнах да говоря с тях, когато бях на 12. Има нещо в тази възраст, което оставя особен и най-вече незаличим отпечатък върху човешкото съзнание. Нито година по-рано или по-късно човек не може да види нещата по същия начин, по който ги е виждал, когато е бил на 12.
Една година по-рано някои неща биха ти се сторили естествени и ти би ги приел, сякаш са най-логичното нещо на света. 1 година по-късно би отказал да приемеш каквото и да е било и би отричал тези неща до края на дните си.
Но 12 години съществуване на този свят те карат да разбереш, че има неща и неща – и че двете са точно толкова нормални, колкото и неприемливи.
Може би разбирам тази възраст толкова добре, защото от онзи ден, когато започна всичко, досега са минали едва 4 години – макар че това далеч не е толкова малко, колкото биха си помислили някои. Едно дете на четири години може да говори и да ходи – бебе на 1 година би намерило това за невъзможно. И все пак казвам едва, защото днес осъзнавам колко недостатъчни бяха четири години прекарани на място, където бих искала да умра, и с хора, на които бих посветила живота си.
Малкото трошички живот, които ми остават...”.

Кармен

Хората на ул. „Ролинг Уийл” с нищо не се отличаваха от останалите хора в Лийдс. Привидно топли и сърдечни хора, те поддържаха моравите си зелени и стените варосани, пиеха чай в пет, вечеряха в седем, в десет си лягаха, в шест вече бяха на крак, а в осем мъжете отиваха на работа, оставяйки жените си да приготвят вечерята. Два пъти седмично някой съсед канеше останалите на барбекю, а при лошо време се събираха в малкото клубче за бридж, което се намираше на две пресечки оттам. Като цяло, животът им беше щастлив, монотонен и – както повечето от тях обичаха да изтъкват – „благочестив до съвършенство”. През годините нито веднъж не се беше случвало нещо странно или обезпокоително, ако не броим неотдавашната кончина на една стара лейди, която живееше на съседната улица, и дребните произшествия на нечии рожден ден, причинени от някой далечен роднина на рожденика, решен да се напие „за здравето на домакинята” и изпълнил намерението си. Улицата беше права, с гладък черен асфалт, спретнат тротоар и пригледни ниски зидчета, върху които често подремваше някоя от котките на покойната госпожа Умбърдър.
Единствената необитаема къща на малката лийдска уличка – безкраен срам за примерните жители на градчето - беше номер едно – неголяма, запусната развалина, с буренясала градина и дървена табелка пред вратата, която оповестяваше на всеки, който успееше да я прочете, че е добре дошъл в „Ястребовото гнездо”. Предишният собственик беше решил да не я разрушава, но никой не знаеше защо – в градчето се носеха слухове за някакви особени „финансови причини”, каквото и да значеше това.
Свещената акуратност не бе нарушавана в продължение на десетилетия и нищо в мрачния следобед на тазгодишния четвърти юли не показваше, че нещо необикновено и – нека го кажем така – невъобразимо е на път да се случи.
Точно в четири и половина пред къщата спря раздрънкан автобус, който изглеждаше сякаш всеки момент ще се разпадне. Една от вратите му се отвори с трясък и по скърцащите стъпала слезе малка групичка от хора, които поеха залитайки по пътеката към къщата. Бяха трима – мъж, жена и момиче, до един луничави, мършави и чернокоси. Дрехите им бяха целите прашни и на кръпки. И тримата изглеждаха сякаш не бяха мигнали цяла нощ. Мъжът и жената носеха в ръце старовремски дървени куфари и големи безформени торби.
По-интересна гледка обаче представляваше малкото момиченце, очевидно тяхна дъщеря, което слизаше след тях и се препъваше на всяка крачка. На вид беше болнава, с лилави сенки под очите и тук-таме някоя зачервена екзема по ръчичките. Кожата й сякаш сияеше от чистота и беше обсипана с лунички. Косата й, подстригана на черта, беше стегната назад с вехта кафява панделка, но все се намираше някой непокорен кичур, който да се спусне пред очите й, така че момичето непрекъснато отмяташе глава.
Малката доста се бавеше със слизането, защото куфарът, който тя влачеше, очевидно беше много тежък. Клаксонът на автобуса разцепи въздуха, последван от тежкото ръмжене на двигателя. Жената, която вече беше слязла и дишаше учестено, подпряла длани на коленете си, се обърна към авотбуса и извика:
- Лорън, побързай!
Лорън явно даваш всичко по силите си, защото лицето й се зачерви от усилията да помръдне тежкия куфар. От автобуса изникна голям космат крак, изрита грубо момичето и багажа му, след което ламаринената врата изтрещя за втори път и авотбусът потегли, вдигайки след себе си облаци пушилка.
Лорън стана от тротоара, където я беше хвърлил ритникът, посъбра разпиления си багаж и отметна с ръка буйните си коси.
- Къде сме, мамо?
Очите й оглеждаха старата развали с жив интерес.
- Не съм много сигурна, слънце – замислено промълчи жената и се обърна към мъжа до нея. – Чарли?
Мъжът трепна като чу името си, очевидно твърде уморен за да внимава в разговора, и насочи поглед към къщата.
- Лийдс, Англия – отговори. – А това, скъпи мои, е „Синият глиган” – с други думи, нашият нов дом.
Лорън изписка от радост, хвърли куфара на земята и се втурна в избуелия около къщата храсталак.
Чарли и жена му използваха момента, за да оставят за малко торбите и загледаха с умиление дъщеря си.
- Чарли – за втори път се обърна към него жената. - Те са навсякъде. В къщата и градината, имам предвид...
- Какво предлагаш да направим, Джейн? – рязко я прекъсна Чарли. – Да бягаме? Да я пазим от тях? Да я крием?
- Е, не, но...
- Да се съпротивляваме? Да се борим? Да ги избиваме?
- Господи, Чарли, не!...
- А какво? Нека имобявим война, Джени. Не помниш ли древните разкази? Нищо ли не ти говорят преданията? Не можем да се борим с тях, Джейн!
- Чарли, моля те... – трепереше жената. – тя е толкова малка! Ще бъде едва на 16 години, когато... когато ще ни... остави!
Джейн избухна в сълзи и се хвърли в прегръдките на съпруга си. Чарли я помилва успокояващо по гърба.
- Хайде, хайде... дръж се, малка ми женичке... може би ще можем да отложим срещата й с тях. Но не можем да я избегнем.
Джейн изхлипа и отметна кичур коса, паднал върху очите й.
- По-добре ли си? – попита я Чарли.
- Да, добре съм – отвърна жената и се изправи. – Да вървим.
Двамата нарамиха тежките куфари и влязоха в къщата.

Късно през нощта, когато всички дрехи бяха разпределени в изгнилите гардероби, малкото мебели – излъскани и поставени на местата и младото семейство спеше неспокойно в проядените от молци завивки, в тясната таванска стаичка на ул. „Ролинг Уийл” номер 1 тънка свещ хвърляше светлина върху купчина лични, разпръснати по повърхността на масичката и изписани отгоре до долу със ситен почерк:

„4-ти юли 1993г.

Тази сутрин пристигнахме в Лийдс. Къщата е жива развалина в сравнение с останалите на същата улица, но за мен си е цял дворец – би била за всеки, прекарал два месеца в парижките отходни канали.
Не знам защо ме доведоха тук, при положение, че те са навсякъде – две дори се бяха скрили в чаршафите ми и гризяха големи парчета лунна светлина. Беше доста стара – поне отпреди 2 фази – но те казаха, че прозорците са твърде мръсни, за да си набавят всяка вечер нова. На въпроса ми защо не излизат навън, замънкаха нещо от сорта да съм спуснела завивките, че било късно, и се шмугнаха обратно под леглото. Мисля, че бяха доста смутени.
Джейн си мисли, че не знам. Всъщност знам дори повече от нея. Тя смята, че може да го отложи, че може да избяга. Но кръвта вода не става и семейните проклятия не се премахват. Няма първородна девойка в рода Болвези, която да е избягала от черанта жилка в кръвта си. Май имам някаква далчена леля, която се е отървала, но тогава е имало война, а и тя пък взела, че се омъжила за земеровен. Глупава, неразумна жена! Умряла след две седмици, разбира се – за такова предателство няма да си затворят очите дори червените. Така че тя не се брои.
Та мисли си Джейн, че ще ме опази, но няма да успее. Не знам защо, но мен ме откриха два месеца преди дванадесетия ми рожден де. Казаха, че кожата ми свети като лунен прах, а съм миришела на фекалии ( има си хас – два месеца ме храниха земеровни!)Търсили под дърво и камък в цял Париж находището на лунен прах, а то се оказало мършава девойка с луничава кожа и пропита от мръсотия коса. Аз пък си мислех, че халюцинирам от глад, докато Чарли не донесе храна, а”
Но какво се бе случило, след като Чарли беше донесъл храна, не се четеше, защото на това място листа беше разкъсан на две. До догарящия фитил на мръсната свещ бяха метнати смачкани изрезки от вестни, чиите заглавия гласяха „Странна болест в парижките градини”, „Мокри дърва, некачествена газ и студ в Париж”, „Непознати ухания се носят от отходните канали на френската столица – КАКВО СТАВА?!”. В полетата до дребните печатни букви бяха драснати набързо бележки с химикал. Някои от тях гласяха : „червени, вторник. Джейн оздравя.”, „Сниф пя!”, „Бътлър дойде в сряда. НЕ халюцинирам!”. Повечето статии бяха пожълтели от времето, а една от тях беше замърсена с нещо, което много приличаше на петно от засъхнало повръщано.
Освен масата със свещника и листите в стаята имаше стол, малък гардероб от изгнил шперплат и грозновато желязно легло до прозореца. Върху вехтите чаршафи лежеше слабовато момиче с къса черна коса и искрящо чиста кожа, която сякаш блещукаше в мрака. Едната ръка на момичето беше провесена до пода, а на отворената й длан бяха изписани с черен маркер 7 думи:

Сниф. НЕ МЕ ТЪРСИ! Етън те издирва.