автор: tiamat

Мразя чадъри.
Дори на цветя.
И зелени.
/като ръцете на моите собствени бури,
с които разбуждам дърветата/
А когато вали,
от косите ми порасват водни пътища
и се усмихвам на всички,
които ме гледат под своите цветни чадъри.
Дали наистина вярват,
че от дъжда са се скрили?
Със всяка забързана крачка
към някакво „сухо”
те стъпват по него.
А аз тичам
за никъде.
И знам,че по прашната улица
при дъжд не остават следи
от вървяното.
/Единствено спомен
за пулсиращи локви-
разливане,
след това –отлив и толкова./
Но когато някой обърка сълзите ми
със дъждовните капки,
му се усмихвам
с най-горчивия дъжд
и му махам за сбогом
със свойта зелена ръка,
След това –можи би с малко тъга
Тихо прошепвам най-вече на себе си,
че вървейки
по цветната,
чадърена улица
поне нама да умра от жажда.