автор: traveller

На юг от Свищов има едно село. Малко такова и сбръчкано като реката, която му споделя посоките.
Баирите му не са толкова стръмни, когато се спускаш от тях, но когато се загледаш отдолу са почти като Алпи и само магаретата могат да ги опасат и да оставят по един трън и за утре. Зимата се пощи преди да изръси няколко снежинки, а те се спъват по стръмното и се оттичат в дола на топло. Кръчмата му мирише на препечени кебапчета и попът се напива понякога, но иначе всичко му е наред. Село като село. Готвачката е дебела и прави икономии от кюфтетата, а най-добрият музикант забравя акордеона на стълбите към единствената обществена тоалетна и се прибира гузен до полупразната си чаша. Като съмне, тръгват и патките. Тромави едни, с лъскави пера и крякат като да ги забележи някой. Реката е мътна отколе, но те все си намират и пристани, и жаби. Щастливи са някак, като затлъстели бабички, които са открили небоядисана пейка. В седем отварят сладкарницата. Прясното мляко е със захар, а една бишкота все не ми стига. Учителката ми е строга. Нищо, че съм научил всички букви от дядо. На последния чин, и да четеш книги, дорде другите се опиват от буквите.
Голямото междучасие хич не е голямо, а скоро след това се блъскам в електрическия стълб, понеже главата ми е изкласила. Баба ми вика, че тая цицина си е нужна, хич да не е, поне малко от света да ми влезе в главата. Кокичетата започват да се спаружват, а корените на ореха са на път да съборят къщата. Само черницата е все така сладка и патките крякат под прозореца.
Посред пътя има пелин. На големи сивкави стръкове, току пред къщата на баба Мария. Тя е една малка такава, почти невидима, но все успява да изтъче чергите преди баба. В градината й има ягоди, узрели от топлото и скрити под листата. А мъжът й е отдавнашен пияница с многото си книги, сврени в голямата стая. Ана пък рисува като художник, а косите й са едни такива черни и миришат на жена.
Магарето е друго, побеляло е от всички старости, които му се изсипват на главата. Но ме чака, впрегнато, а аз имам един бонбон за него, бях си дяволче и тогава. Не успях да го спра, когато обърна дините... Дядо ме наби, а вечерите бяха с една крушка над асмата. Тогава и брат ми беше човек и все не се понасяхме. Но пък кой има сините очи на дядо?
В дола се случваха странни неща. Две шепи с череши и най-добрият ми приятел, с когото ги бяхме откраднали. Долът беше усоен такъв, после и боклуци взеха да изхвърлят в него. Отдолу минаваше черният път, по който прабаба ме водеше бос. И днес обичам босотата си.
Някак не се случва да забравиш усещането за пръст по петите си.
Вероника беше друга история. Тя и днес е най-красивият ми кипарис. Не че съм й вярвал, Боже мили, дори за миг...Бях влюбен в черните й очи, и в костеливите орехи, които винаги имаше за мен.
Учителката ми се изправи в киносалона, за да обяви, че съм осмото чудо на света. Не че някой й повярва. Тя преподаваше френски. Освен това имаше говорен дефект.
След време се научих да карам трактор. И да обичам пчелите. Това беше в един друг живот.
В едно друго село.
Моето е още там... когато го погледнеш отдолу, са ти всички Алпи. А отгоре не можеш дори да се спуснеш. Защото вече няма къде. И само любовта на петите към пръстта ти е вярна...