автор: illusion

Въз бяла,
мамеща и дива,
снага изпъва,
ризата на изгрева
разкъсва на парчета.
Изпива огъня им,
угаснали
в краката си ги пуска,
наметката си смъква,
тъпче я,
на мен оставя
да я облека със поглед.
Думите ми не прохождат,
опитвам дреха с тях да й ушия,
едва изречени и се съсирват.
Назад се връщам,
в спомени потъвам...
И си тръгвам.