автор: Narwal

Здрачаваше се, когато керванът с принцеса Фемира влезе в гръцкия стан. Лизимах и войниците му настаниха придружаващите я охранници и роби, а принцесата заведоха в шатрата на Александър.
Македонският цар дишаше тежко и очите му гледаха премрежено. Фемира хвана ръката му и усети, потта, която обилно се изливаше от тялото на завоевателя. Набързо извади от малка торбичка, висяща на кръстта и изсушени билки и ги подаде на Диодор, като му заповяда да бъдат сварени бързо с вода, от меховете на персите. Войникът се поклони и светкавично изпълни заповедта. Не мина много време и Фемира поднесе отварата към устата на страдащия младеж. Александър преглъщаше с мъка питието и правеше гримаси на неудоволствие. Настойчивостта на принцесата обаче го караше да се подчинява безпрекословно. След няколко часа тялото му усети лекота. Потта продължаваше да се лее, но болките вече преминаваха и очите на царя бавно се отвориха за света. Все още имаше време да живее на белия свят. Александър се надигна от леглото и това зарадва всички най-много Лизимах. Македонският цар все още обаче не можеше да проумее какво се бе случило. През насълзените си очи той видя силуета на красива чернокоса девойка облечена в червена туника, със златни украшения, които явно показваха благородния и произход.

- Ти си...........Фемира?! - каза с усилия Александър и отново легна по гръб в твърдото войнишко легло.
Принцесата само потвърди с кимане на глава и намести вързоп дрехи под главата му вместо възглавница.

- Лежи сега спокойно! - каза тя на превъзходен гръцки - Ще се оправиш! Не е дошъл моментът да потеглиш за царството на Хадес.
Александър само изкриви устните си в опит да се усмихне, но вниманието му бързо бе привлечено от шумното влизане на Касандър в шатрата. Епирецът бе нахлул в типичния си грубиянски стил, заплашително разлюляващ меч на бедрата си и с поглед изпълнен с подозрителност и омраза.

- Отрова е причината, нали? - нахвърли се той върху Фемира, но гърлото му явно умираше от жажда, породена от снощното пиянство и сега упорито търсеше вода. Намери един златен потир и звучно започна да отпива на едри глътки.
- Никаква отрова няма в тялото на вашия цар - каза принцесата спокойно - Просто вие не знаете нито каква храна ядете, нито......каква вода пиете. - като последните си думи ги подчерта с гневен и решителен тон.
Касандър се стресна, шумно изпразни бузите си, несръчно размаза пръските вода по дрехите си и впери облещен поглед в спокойното лице на персийската гостенка.

- Как така? - попита тъпо той.
- Просто така! - отвърна Фемира - Би трябвало да знаете повече за една страна, която смятате да завоювате. Би трябвало да знаете, че водата, около река Ефрат не навсякъде става за пиене. В нея има твърде много мънички и невидими "врагове", нашите лечители ги наричат микроби. С меч ли ще ги избиеш, или с копие?
Касандър бе напълно съкрушен. А Александър и Лизимах не скриха присмеха си. Принцесата явно имаше не само голямо сърце, но и остър ум.


* * *


Александър бързо се възстановяваше. Отварите, които Фемира му правеше всеки ден го вдигнаха на крака. Организмът му почувства нахлуващите сили и сега вече му бе по-леко и по-спокойно. Този ден македонският цар бе решил да се отблагори по подобаващ начин за помощта на персийската принцеса и изпрати официална покана по Лизимах към Фемира да го посети.

Фемира пристъпи в шатрата на Александър придружена от верния му спартански генерал. Александър се бе приготвил за тази среща. Богато украсена маса и почетен военен екскорт посрещнаха дъщерята на Дарий при влизането и. Роби наливаха вино, нежни звуци на лира и благоухания придружиха думите на благодарност, които Александър протоклоно отправи към персийската си гостенка. Заедно с македонския цар в шатрата бяха и всичките му генерали стегнати като да посрещнат не враг, а изключително уважаван и ценен съюзник.

Вечерта премина в дух на приятелство и уважение. Когато генералите си тръгнаха Александър помоли Фемира да остане за малко при него.

Останали сами двамата потомци на велики династии дълго време не можеха да отронят и дума, а разговаряха само с погледи. Накрая Александър се престраши:

- Прекрасна дъще на Дарий, - започна той - Знам, че не мога да скрия вината си за смъртта на твоя баща и на много от твоите сънародници. Знам, че с нищо не мога да изкупя последствията от постъпките си. Не мога да ти обясня защо така става.... Ти няма да го разбереш и ще си права да не го разбираш! Животът на смъртните е сложен и несправедлив. Но ти сега имаш право да искаш! И по очите ти разбирам, че искаш нас ни да ни няма в земите ти. Така да бъде! ТИ МЕ ПОБЕДИ!
Македонецът се прибилижи до писалището си и показа на Фемира пергамент с царския печат. В него той нареждаше на войската си да се завърне в Пела под командуването на Лизимах, като Фемира каквото и да извърши да бъде екскортирана с почести до Вавилон и да бъде осигурена защита на нея и спътниците. Фемира учудено прочете два пъти "каквото и да извърши". Това беше неразбираемо за младата принцеса. Какво искаше от нея македонския завоевател? Скоро щеше да разбере.

- Аз обаче не мога да се върна! - продължи Александър - Твърде много позор ще събера. И не само това....Аз сам няма да мога да се погледна. А и никой няма да ме остави жив след това отстъпление. Ти познаваш гърците. Няма да понесат позора на поражението, независимо по какви причини.
Александър направи няколко крачки в шатрата си и вдигна красивите си сини очи към Фемира.

- На онзи пилон - посочи той - е закачен мечът ми. Моля те вземи го! Остър е! Ще прережеш гърлото ми! Там най-малко боли. Никой няма да ти стори никакво зло. Отдал съм писмена заповед. Ти имаш право на това. Това го дължа на всички - на теб, на баща ти, и .... на своя баща! Така всички ще получат СВОЯТА СПРАВЕДЛИВОСТ! Изглежда боговете така решават винаги - за да бъдат всички доволни, някой трябва да ....умре! Нека този път изкупителната жертва да съм аз.
Фемира не вярваше на очите си. Колко слаб може да бъде човекът, от когото се страхуваше целият свят. Не само персите, но и египтяните и финикийците и етиопците и индийците. А сега тя слабата и безпомощна дъщеря на мъртвия Дарий имаше възможност да сложи край на техните страхове. Да спаси света ! Да спаси много хора от смърт! Да върне мъжете по домовете им! Трябваше ли сега да грабне меча? Но този въпрос дори не я вълнуваше. Оръжията и бяха противни. Не само защото отнемаха живот, а защото бяха .....грозни и безполезни. Човекът имаше толкова много възможности да се бори за СВОЯТА СПРАВЕДЛИВОСТ без да ги използва. Боговете го бяха дарили със способността да мисли и чувства, нещо което няма у никое друго същество на земята.

Гняв изпълни сърцето на принцесата. Очите и блеснаха. Слабата и ръка инстиктивно се вдигна и звучна плесница запали бузата на смаяния Александър.

- Ти който причини толкова нещастия на хората! Ти който преследвайки грозната слава на Ахила Пелеев искаше да влачиш мъртвия си враг на колесницата си и да се опияняваш от страха на хората. Ти който причини гибелта на баща ми! Ти който все още причиняваш страдания на народа ми и сам видя какво е да страдаш! ЗАЩО ИСКАШ СТРАДАНИЕ И НА МЕН ДА ПРИЧИНИШ? С какво право смяташ, че аз ще съм щастллива да прережа гърлото ти? Защо смяташ, че аз трябва да падна ТОЛКОВА НИСКО КОЛКОТО СИ ПАДНАЛ ТИ?
Гневните и думи стреснаха стражите и Диодор влезе в шатрата с изваден меч. Александър с властен жест го накара да напусне. Мина доста време докато и двамата можаха да дойдат на себе си - Фемира от задавилия я гняв, а Александър от парализиралото го смущение.

- Свикнали сте по лесния начин да решавате проблемите си.- продължи принцесата - Премахваш проблема от света и .....той е решен! Е! Да! Но не става така! Всеки проблем отново изниква от пепелта и с нови сили те хваща за същото гърло, което искаш сега да прережа. Не е ли така? Много неща не си научил Александре! Нито от Аристотел, нито от Диоген! Не помниш ли какво ти каза старият философ, когато ти владетелят му предложи да направиш нещо за него! Той поиска само да не му закриваш слънцето! Това слънце, което свети за всички ни. Нима има по-голямо щастие за човека като отвори очи да го вижда? И смисълът на ............ГОРДИЕВИЯ ВЪЗЕЛ не си разбрал! За да властваш над хората се иска търпение, умение и............любов!
Синът на Филип ІІ Македонски все още стоеше безмълвен. Едва ли някой от любимите му легендарни герои е изпитвал по унизително поражение. Сега наистина предпочиташе той да бе убития Хектор от Илиада и тялото му да се влачи в прахта. Поне щеше да знае, че е загинал достойно в битка, от ръката на силен противник, а не от нежната ръчичка на възмутена персийска принцеса. Но все пак накрая с очи на провинило се дете погледна към Фемира и каза:

- Заведи ме при възела......МОЛЯ ТЕ!