Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: rhymefan
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13945

Онлайн са:
Анонимни: 434
ХуЛитери: 6
Всичко: 440

Онлайн сега:
:: Mitko19
:: malovo3
:: lirik1
:: pastirka
:: Cyriana
:: Heel

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2021 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОгледалото
раздел: Избрано проза
автор: biruni


Възрастния мъж лежеше в леглото, вперил поглед в часовника - равномерното тиктакане го успокояваше. Вечерно време много обичаше да пали и гаси нощната лампа над главата си на всяка десета секунда, за ужас на домашните. Те не говореха с него, а само помежду си.
От време на време чуваше дъщеря му да казва на внука: "Тихичко си играй! Остави дядо си да си почива!"; или зетят му ще рече: "Ама дядо май още не е ял, а ние сме седнали на масата!". Хладилникът заръмжа. Щеше да продължи 8 минути, после 13 минути няма да работи.

Затвори очи.
Усети я - тя стоеше на сантиметри зад него... Такава си беше неговата Цвята - винаги зад гърба му, никога не излезе от сянката. И сега идваше при него, само когато той плачеше. Не го тешеше, а само се взираше в него.
Още докато ги делеше дуварът на двете бахчи и тя, уж улисана в тесане, заставаше тъй, че да е видна за него. Докато се бе привела на лехите, ръченикът й се развързваше и тя се обръщаше с вдигнати нагоре ръце, загърбила пътя, да се пребради, леко изпъчена към него - сърцето му ту спираше, ту започваше да препуска. Той хващаше по-здраво чукчето, с което клепаше косата и продължаваше да удря в синхрон с него. Важно бе и тя да го чуе.
Така бяха двамата - винаги разделени от дувара между бащините им имоти.
Малък беше, когато една вечер размести тъй камъните, че да може лесно да се преваля оттатък. После нямаше как - порасна, тръгна да чиракува и след пет години се върна шивашки калфа, вече възмъжал. Гледаше различно. Цвята не издържаше на погледа му без да поруменее, като ружите в лехите около къщата им. Така продължи две години. Есените той се губеше по градищата - учеше занаята си във Варна; идваше си в село по жътва и поемаше обратно по пътя през Гилей след гроздобер...


- Върбане, ти кога ме заобича!?
Сепна се. Домашните му се бяха изнизали в хола, пуснали телевизора до дупка, понеже само така намаляха тишината помежду си. Той притвори отново очи и в крайчетата им се събраха сълзи.
- Как кога!? - не съм спирал, откакто ти ми тръшна на земята менците и рече: "Докога ще те чакам!?... Че помогни ми де!". Тогава ти рекох, че ако е до мене, няма и минута да мине, ама малка беше и те не даваха...

- Че ти много чака, бе! - Цели три седмици!
- Ами нали при майка ти дойдоха, онези, Атанасовите стройници и малка - не малка, майка ти реши да те даде. Атанас не бе много богат, ама даскал!... Нали й бяхте трима на ръце. Реши - ти си най-голяма - ще те дава!

- Голяма, зер, - на петнайсет години!

Усмихна се възрастният човек. Светло му ставаше само от спомените.
Снаха му си бе дошла, облечена направо по бялата си болнична престилка и след вечеря отвори хладилника да си направи сандвич за работа. Намаза филия с лютеница, а отгоре плесна парче сирене.
- Ааа, татко, аз реших, че си заспал... Да не те събудих? Извинявай! Ама защо пак си ревал бе, човек!? - Ейй, ама и ти!...Взехме те тук да не кукуваш сам, а ти само седиш, мълчиш и плачеш... Пак ли я сънува?
Затръшна вратата на хладилника и излизайки от кухнята викна:
- Айде, бандата! - чао, аз съм нощна! Ще замествам!
Вратите една след друга се тръшваха след нея. Ходеше така сякаш стадо биволи тичаха към вода, а беше една такава мъничка жена.

Хладилникът пак се разбръмча. Върбан затвори очи и тя мигом се появи на прелаза, посред нощ, нанизала бохчата си на дясната ръка, а с лявата се мъчеше да отмахне клоните на джанката, които се въвираха в очите й:
- Че помогни ми, де!
- Скачай! - й бе рекъл тогава, и бе подложил ръце, но тя - не! - Такава си беше Цвята.

Не обичаше да хвърчи.
- Хайде, събори камъните, тъй че да сляза по тях - той се подчини, хвана да ломи дувара, а тя като се държеше о него шепнеше - Все едно аз те карам да бягаш с мене!
Когато най-сетне усети земя под краката си, тя изведнъж се олюля и го прегърна. Миг и щяха да се целунат. Дъхът му попъпли по бузата й и я накара да примре като птичка в ръцете му.
- Тогава те заобичах истински! - рече Върбан в празната стая. - Разбрах че си моя.

Тръгнали бяха от село с бохча и картонен куфар. Без да се обръщат назад и да чакат на някого. Предишният живот беше зад тях, а напред не се виждаше много добре, но вървяха.
Тя - малко по-назад от него. Нямаше собствена сянка - вървеше в неговата. Така продължиха до малката стаичка под наем, над тунела. Толкова малка, че стъклата винаги се потяха от дъха им, а някъде под тях, на всеки час земята се разтрисаше от преминаването на поредния влак.

Година след това той сложи красиво изрисуваното си майсторско свидетелство в рамка на стената, а с прикътаните от Цвята пари (наследството от баща й) купиха първата шевна машина. Работеха много - винаги двамата. Тя бързо се научи да крои - идваше й отвътре, но никога не понечи да каже "Това го направих аз !". Казваше: "Ние" - Върбан и Цвята. Никога не я оставяше да носи нищо сама, особено след като се наложи да понесе на ръце рано поминалото им се първо дете.
Върбан усети тежестта в ръцете си. Толкова голяма бе, че не можеше да ги помръдне...

- Татко, спиш ли? - беше дъщеря му - Виж, Жоро, рехабилитаторът е дошъл!
Пак ли? - И защо му е да идва? Искаше му се да поговори с някого, но мъжът само приседна в крайчето на дивана, попита го "как сме днес?" и мълчаливо започна да разтрива и раздвижва ръката му.
На тези години трябваше да започва отново - като малко дете... Как се държи лъжица, как се връзват обувки, как се пише, но с лявата ръка? Не искаше никого да вижда и с никого да говори, но въпреки заплахите на младите, че така се обрича, Върбан бавно се поправяше. Достатъчно му бе да вижда малкия - внука си. Странното дете, което бе израстнало край тях двамата с Цвята. Сякаш виждаше себе си преди години, а по някакъв начин сега той самият заприличваше на него.

Мълчаливият рехабилитатор свърши работата си и се изниза в коридора. Тишината легна в стаята за цели 13 минути. Кутията за хляб отново се раздрънча върху хладилника, а Върбан се пренесе в залата на хотел "Метропол", във Варна.
Шивашката камара организираше всяка година състезание с ревю, за най-добра женска дреха.
Двамата с Цвята участваха в конкурса, с рокля и манто. Какво бе научил тогава? - Само влюбеният шивач прави красиви дрехи! Каза му го един от журито - човече, зализано с брилянтин и смешно казващо "р" - по френски. Човечето огледа с влажен поглед модела на шивача от Търново, попипа шева, който минаваше по гърба на роклята, и като усети как потръпна и се сви Цвята, опъна тъничките си устни и вирна извитите си мустачки в нещо като усмивка. Не видя, че в това време зад него Върбан стоеше със странно неподвижен поглед, стиснал ножицата в ръка. Или го видя?... Май да!
Нещото, което научи тогава от него бе, че истинският шивач никога не гледа в модела пряко, а само в огледалото, за да разбере какво впечатление оставя у останалите.

- Ей, ама ти наистина ли щеше да халосаш мосю Пиер тогава? - Цвята стоеше до него - отново...
- Съмняваш ли се!?!

- Или ти стана хубаво, че всички ме озяпват, а? - Не си ли каза: "гледайте и се пръскайте!" - Само аз я обличам и събличам!
Върбан стоеше забил поглед в земята. Незнайно защо, двуметровия мъж винаги се срамуваше, колчем Цвята му заговореше така, което я разсмиваше и тя постоянно го дразнеше, ако не бяха насаме. А ако бяха - тогава никога не говореха много...

- Къде си Цвято? - Върбан не съзнаваше, че говори на глас. Беше станал и се взираше в огледалото - единственото нещо, което каза да му вземат от къщи, след като жена му почина, година по-късно той получи удар и го взеха децата.
Нищо друго сякаш не го интересуваше. Останало му беше само това огледало. Отказваше да живее. Младите постоянно го врънкаха да потърси имоти, ниви, а той само мълчеше замислено и току ще рече: "Вече всичко е вятър работа."... И когато бе сам, дълго се взираше в огледалото - търсеше я. После приближаваше към него, говорейки му нещо тихичко...


Внукът му чу как във всекидневната нещо изтрополя и хукна към дядо си. Върбан беше прилегнал възнак, а върху му беше захлюпено голямото стенно огледало. Явно го бе съборил, падайки. Момчето отмахна огледалото настрана и го подпря на стената. Зае се, разтревожено, да търси пулс, да помага на възрастния човек да се довлече до дивана...

А голямото шивашко огледало, подпряно назад, ги гледаше безмълвно. И само в средата на гладката му повърхност, където бе замъглено от нечий дъх, се бяха очертали ясно устните на Върбан.


Публикувано от aurora на 29.05.2009 @ 21:12:31 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   biruni

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

29.11.2021 год. / 22:24:55 часа

добави твой текст
"Огледалото" | Вход | 13 коментара (25 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Огледалото
от LittlePerfectC на 07.06.2009 @ 23:44:21
(Профил | Изпрати бележка)
Сетих се защо не го прочетох, когато го видях първо качен, разказът де - заради тоя "възрастния човек". Много не-грабващо.
Всичко останало - много ми хареса, ама много.


Re: Огледалото
от den на 03.06.2009 @ 22:58:53
(Профил | Изпрати бележка)
Най-тъжното е, че е много истинско и реално...паралелни любови - мъртвата...и вечна, и на децата, които са я забравили някъде в детството ...хареса ми, поздравление!


Re: Огледалото
от anonimapokrifoff на 02.06.2009 @ 22:14:35
(Профил | Изпрати бележка)
Много хубав разказ! Браво!


Re: Огледалото
от apostolicia на 02.06.2009 @ 19:54:27
(Профил | Изпрати бележка)
Елегично, красиво и ужасно самотно. Поздравления!


Re: Огледалото
от doktora на 02.06.2009 @ 16:07:52
(Профил | Изпрати бележка)
Наистина...замисъл и изпълнение на ниво Ка))))
...невероятен разказвач си, Иване!

п.п.
Здравей братче, Иване Братоване:))жалко, че почти не чета проза/и времето!не стига все;)/
още си пазя джиесемния номер, който ми прати...аз в Търновграда не можах есента да дойда...ама и ти към морето тоже))))))
Здраве да е, може и да си видим очите някой ден.
С Албатрос и Милчо КИ))))) на бирка и цаца.:)))


Re: Огледалото
от Kirova на 29.05.2009 @ 21:13:23
(Профил | Изпрати бележка)
Аплодисменти, момче! Друго не мога да кажа, така ме стисна за гърлото...


Re: Огледалото
от rainy (daring.rain@gmail.com) на 29.05.2009 @ 21:53:18
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/
Понякога искрено, искрено съжалявам, че не съм се родила и живяла в онова време. Нямам на идея дали то прави отношенията и ценностите такива, но знам, че ужасно много искам именно това.
Такива са истинските приказки. Дават ти вяра...
Благодаря ти за нея!



Re: Огледалото
от joy_angels на 29.05.2009 @ 22:07:55
(Профил | Изпрати бележка)
Поздравления за сюжета и изпълнението! Браво!


Re: Огледалото
от Ufff на 30.05.2009 @ 05:03:59
(Профил | Изпрати бележка)
Их, значиии!

Поздрав!


Re: Огледалото
от k2 на 30.05.2009 @ 09:49:10
(Профил | Изпрати бележка)
Хареса ми този текст. На пръв поглед една обикновена история, но поднесена с усет за детайла се превръща в добър разказ. Има попадения, езикът е добър. Хладилникът и домашният шум са като ос, около която се вие животът, но за "възрастния човек" този шум - живота вече е само пречка пред спомените. Браво!
С много мънички забележки - относно употребата на старите думи. Когато говори автора нека има и съвременен елегантен превод, а веднага след това може да се употреби остарялата форма, това не спъва читателя, а обогатява речта, без да изглежда като леко пресилено. Например:

"Още докато ги делеше дуварът на двете бахчи и тя, уж улисана в тесане, заставаше тъй, че да е видна за него"

тук трябва една вметка, която да свърже тесането с окопаване, копаене, или каквото е "тесане" според този диалект. Дори е по-добре да се използва първо "... уж улисана в копаене... тесаше, тесаше, но застанала тъй..."

"Докато се бе привела на лехите, ръченикът й се развързваше и тя се обръщаше с вдигнати нагоре ръце, загърбила пътя, да се пребради, леко изпъчена към него"

Ето така си е добре - споменаваме развързан ръченик и веднага след това "пребради" - става ясно какво е ръченик, избегнато е повторението и речта е красива.


" - сърцето му ту спираше, ту започваше да препуска. Той хващаше по-здраво чукчето, с което клепаше косата и продължаваше да удря в синхрон с него. Важно бе и тя да го чуе."

Кой с кого е в синхрон?!

И на края - "възрастен човек" нищо не казва на никого. Това не е репортаж във вестник. С думи като "винаги" и "много" винаги много трябва да се внимава.

Всичко казано дотук е само козметика, но този хубав разказ я заслужава!
:)))


Re: Огледалото
от libra на 30.05.2009 @ 22:15:46
(Профил | Изпрати бележка)
много талантливо написан разказ!
поздрав :)


Re: Огледалото
от Casper на 17.06.2009 @ 16:00:04
(Профил | Изпрати бележка)
Прекрасно и тъжно ... , разказвачо ...
Хубаво е да има какво да видиш в огледалото на живота си.
А колко малко имат и огледало ...

Разкажи ми още историйки.


Re: Огледалото
от anelim на 24.06.2009 @ 17:20:39
(Профил | Изпрати бележка)
Отдавна не бях чела толкова хубав разказ. Случайно попаднах, но съм щастлива, че го открих...
Поздрави!