автор: marcusjunius

Гледах го през масата, над две запалени свещи и бутилка червено вино. Брат ми. Беше изчукал повече жени отколкото аз бях заглеждал. Не бяхме много близки, но той беше единственият ми приятел. Единственият, с когото можех да споделя.

Разделихме се, когато аз бях на деветнайсет, а той – на седемнайсет. Породени сме. Аз заминах да уча в друг град, а той остана в Бургас. Години по-късно, след университета и казармата аз се върнах в родния град, а той точно тогава замина и заживя в София. Виждахме се само по празниците, но прекрасното детство, жежките лета край реката на село и снежните зими с бясно надпрепускане с шейни, първите любови и първите цигари, първите пътувания с мотор през половин България тайно от родителите ни, първите напивания и нощите, в които разговаряхме в общата ни стая в малкия бургаски апартамент – тези неща ни белязаха завинаги с едно неразривно мъжко приятелство и доверие.

Днес, години по-късно – аз на трийсет и четири, а той все още на трийсет и две (след осем месеца става на трийсет и три) той ми гостува в дома ми в Бургас. Помолих го да дойде, защото имах нужда да споделя. Оказа се, че и той имал нужда от същото и като по-малък, а и по-бъбрив, започна пръв.

Брат ми така и не влезе в университета – докато аз бях отличникът на класа, той все креташе в учението. Обичаше да играе, не обичаше домашните. След седми клас аз влязох в елитна езикова гимназия, а той – в един от онези техникуми, в които за да изкласиш е достатъчно да се появяваш един път седмично на училище. Освен училището всичко друго деляхме – игрите, ваканциите, младежките трепети. Аз обаче, освен отличник, бях и спортистът в семейството – лека атлетика, плуване, джудо. Момичетата ми се лепяха – чак сега го разбирам де – но аз някакси търсех голямата любов. Исках я тогава, на момента. Не бях готов да пробвам наляво-надясно. А той – той все търсеше гаджета, сменяше приятелки всеки ден. Спа за пръв път с момиче още на четиринайсет. Не мисля, че му завиждах, но се чувствах някак странно, че не разбира моите ценности, моето търсене...

Оказах се прав в своята вяра – на осемнайсет години срещнах жената на живота си и сега съм още женен за нея. Обичам я и имаме две прекрасни момченца. Брат ми все още няма семейство...
- Значи имам една в Карлово, една в Каварна и една в Свищов. Тази в Каварна сама дойде, за да ме види – представяш ли си? – брат ми изглежда горд но усещам някаква тъга в гласа му.
- Чудесно, Ники – може пък да стане работата, а? – казвам аз, а все чакам разговора да се успи, за да си кажа и аз своята болка.
- А, нема начин. Нищо не изпитвам към нея. Но е гот да имаш по някоя за чукане в различни градове – пътувам много, удобно е! – подхилва се той. – Иначе и в Бургас имам две-три, като идвам на гости...

Аз нямам любовници, никога не съм имал за тези шестнайсет години с жена ми.
- Как го правиш това бе, брато?
- Всичко е през Интернет, брат ми, през Скайпа! Нямаш идея колко хора търсят връзки през Интернет в днешно време!
- Е добре, защо тогава не си намериш нещо сериозно?
- Ами аз все си избирам женени, или разведени с деца...
- Защо бе брат ми?
- Ми щото са по-лесни! – смее се.

Разговорът не върви на където ми се иска, ама няма как.
- Чакай сега да ти покажа! – и брат ми отваря скъпия си лаптоп – занимава се със сервиз на компютри, макар и без висше винаги е бил техничар и винаги е желал най-новите играчки. – Всичките свалки през Интернет им имам снимките, по цици, някои чистак голи. Не е истина как ми дават да ги снимам!
- Айде нема нужда, брат ми! – казвам, но определено ми е интересно.

Той отваря някаква директория с името MACKI и ми пуска преглед на всичките снимки. Извъртат се снимка след снимка. Аз гледам. Мълча. Жени. Млади. И не толкова. Момичета. Майки. С провиснали гърди. Със стегнати дупета. С тъжни очи. С фалшиви усмивки. Някои с пияни погледи. Учуден съм, но не и възбуден – което ми се струва странно.
- Тази коя е? – питам.
- Весито.
- Е? – гледам го и повдигам вежди. - Да не мислиш, че я познавам?
- От Бургас е тая, бе.
- А тази?
- А, тази беше влюбена в мене, от Смолян.
- ? – само обръщам екрана към него и гледам въпросително.
- А, тая, брат ми... Честно, не помня!
Тогава се отваря снимка на симпатично момиче с червена роза в ръка. Странното е, че е облечена.
- А тази? – питам.
- А, тази... Тази е отскоро. От София е. С тази можеше да стане работата, много ми беше на сърце.
Не казва нищо повече и хлопва екрана на лаптопа. Мълчим.
- А сега някоя имаш ли? – пита, след една цигара време.
- Брат ми, закъсал съм я от седмица – прекъсна се магистрален кабел и няма Интернет!
- Е, излез насам-натам, виж се с хора!
- Нямам време за свалки! От работа в къщи – от къщи – на работа! Но в съседния апартамент живее едно маце – много е готина! Понякога надничам между терасите и я гледам – не излиза вечер, виси в Скайпа до полунощ!
- Браво – казвам аз. – Значи заговори я някой ден и готово!
- Брато, ти луд ли си? – гледа ме, сякаш наистина ме мисли за луд. – Казвам ти, че само чакам да ми пуснат нет-а, и ще я издиря в Скайп и ще я забия!

Челюстта ми увисва. Перспективите аз да споделям каквото и да било с него придобиват все по-песимистичен характер. Все пак решавам да опитам.
- Брат ми, и аз исках да ти кажа нещо...
- Камене! – прекъсва ме той. – Много ми е чоглаво, брат! Много съм самотен! И знаеш ли колко самотни хора има на тоя свят! Що не се намеря с някоя самотница, дето да ме иска? Виж ти и Ива как се намерихте – още като деца брат ми! Ти си благословен! А аз? Ще намеря ли някога жената, дето да ме разбира?
Баси. Ники си налива още от виното. Купаж Каберне Совиньон и Мавруд Мезек. Ново е. Жестоко вино. Някакси те гали по небцето, плъзва се по езика и ти говори за лято и любов. Ама истинска.

Моето споделяне отиде на кино.

- Ще се появи, Ники! Бъди сигурен!
- Остарявам, бе брат ми! Искам си дом, искам дечица!
- Мислех, че искаш да чукаш свободно?
- Брат ми, след всяко чукане на някаква безименна се чувствам все по-безименен!
В очите на брат ми покълват сълзи. На мен също ми мокрее.
- Ще я намериш, брат ми! Но трябва да вярваш! Престани да търсиш – просто я намери!
Ники мълчи и отпива от виното.
- Добре, брат ми! – казва. – Ти си единственият, който ме разбира! С който мога да споделя и да ми помогне със съвет!
Помествам си стола до неговия и го прегръщам през рамото. В този момент чувам ключа във ключалката – Ива се връща с момчетата, взела ги е от детска градина. След малко двамата малки хуни влитат с крясъци, а след миг и жена ми усмихната влиза при нас.
- О, Ники! – усмихва се тя на брат ми. – Как е?
После ме целува нежно по врата зад ухото. Харесва ми. Последните седмици ми липсваха тези целувки.
- Виждам, че сте отворили хубавото вино! За какво си приказвате вие, а? Я сипете и на мен едно!

Мда. Моето споделяне със сигурност няма да се случи. Но какво пък – вече май нямам нужда от него. А и как да споделя точно с брат си, че след като намерих още като дете истинската любов, на трийсет и четири почти я съсипах, защото ми се стори крайно време да изчукам една мацка от Интернет...