автор: Narwal

Нощта бавно се спускаше над Вавилон. Тук винаги денят бе дълъг и топъл, но днес като че ли хората мечтаеха за нощта. Мрачна заплаха бе надвиснала над великия град. Войската на персийския цар Дарий бе разбита край Граник.
Сега към столицата на могъщата азиатска империя настъпваше горд и безмилостен противник – младият македонски цар Александър. Роден във война и готов за война, той бе решил да прекара живота си на кон и с кървав меч в ръка, считайки това като единствен път към безсмъртието. Обединил силите на Гърция, той твърдо и непреклонно следваше своята мечта. Победа над целия свят независимо на каква цена.
Да! Младите са силни, буйни и красиви. Те мечтаят да бъдат видяни, да бъдат харесани, да бъдат признати. Не мислят за преходността на човека, за краткото време, което боговете му отделяха да прекара на тази земя и задачата му да съхрани човешкия род и в бъдеще и за по-добри времена.
Тази нощ цялото население на персийската столица трескаво напускаше домовете си и търсеше спасение в планините и горите около река Ефрат. На този всеобщ страх не се отдаваше единствено младата принцеса Фемира, дъщеря на Дарий III от седмата му жена. Тя бе живяла дълго време сред гърци, в легендарната Микена, където баща и я бе изпратил със свои търговци. Успя да изучи твърде много за гърците и тяхната култура и не можеше да допусне, че сред тях ще се намерят хора, които да обожават войната и убийствата. Но не само това и даваше спокойствие. Силата на нейния дух се крепеше на познанието, че боговете никога не прекъсват жизнения път на човека преди да е изпълнил земната си мисия. А тя имаше мисия!
Фемира беше една от малкото посветени в тайната на Гордиевия възел. Тя знаеше, че само, който успее да го развърже ще управлява Азия. Тази сила идваше както от боговете така и от хората. Сякаш цялата съдба на люлката на човешката цивилизация бе вплетена в многобройните му плетки. Тя знаеше също така, че възелът може да дава власт, сила и щастие, но може и да отнема ......всичко. Това е залогът на живота.


* * *

Шатрата на македонския цар беше широка и удобна, сякаш пригодена да бъде дом за цял живот. Вътре бе богато украсена с ловни и бойни трофеи. Красиви килими покриваха земята, за да могат уморените от битки и походи крака на нейния обитател да си почиват. Имаше удобни легла, пригодени да приемат цялата гвардия на македонския нашественик, но тази вечер Александър беше сам. Нещо необикновено имаше в тази нощ. Нещо..........отнемаше радостта от победата. Победа, за която гърците бяха мечтали десетки години, още от битките при Маратон и остров Саламин. Най-после персийският враг бе сразен. Сега нямаше пречки величествената култура на елините да достигне до бреговете на Индийския океан. Сега пред македонските фаланги стоеше най-красивия град на света – Вавилон. Стоеше безпомощен, без защитници, като ранена дива сърна, която покорно чака съдбовния си край.
Но това не радваше сърцето на двадесет годишния цар на Македония. Той знаеше от своя учител Аристотел, че най-страшното проклятие на боговете е да направят така, че човек да постигне мечтата си. И затова имаше много мечти, които да го водят цял живот като пътеводни звезди, но никога, никога да ........не свършват.
Имаше обаче и още нещо. Още от майка си Олимпиада бе чувал за чудната легенда за Гордиевия възел. Някога древен мъдрец заплел въже във възел, който смъртен не може да развърже. Оплел го така както са оплетени човешките радости и скърби, както е оплетена волята на боговете. И само онзи, който успее да го развърже, той ще управлява света.
Мислите на Александър бяха прекъснати от един стражите му, който влезе и направи дълбок поклон пред своя предводител.
- Какво има, Диодоре? – обърна се Александър към воина. Той познаваше всичките си войници по име.
- Генерал Касандър моли да го приемеш , Велемощни. – отговори воинът и отново се поклони.
- Да влезе! – махна с ръка Александър и придърпа към себе си златна кана с искрящо гръцкo вино.
В шатрата влезе едър епирец, облечен в бляскави доспехи, с къс меч на кръста. Очите му искряха, което подсказваше, че наскоро е пирувал. Касандър беше стар приятел на царя и неведнъж се бе отличавал с храбростта си на бойното поле. Беше увличал конницата си така, че противникът загубваше всякакво желание за отпор. И днес, когато бе постигната най-велчествената победа на гръцкото оръжие, царят на победителите ...бе тъжен и сам. Това тревожеше мислите му.
- Александре, - обърна се той към младия си господар – Защо не си с воините си? Нима днес те посрамихме? Бихме се като лъвове. Постигнахме победа, която и титаните не са постигали. Ти винаги си бил с нас, с войните на непобедимия ти баща Филип, с войните на Македония. В битките беше един от нас. Защо и в радостта не си един от нас?
Александър бавно повдигна красивата си глава. Отметна русите си къдрици назад и впери поглед в стария си приятел.
- Благодаря ти за загрижеността, Касандре. Знам, че искрено се тревожиш за моето състояние. Не е болест това, което ме мъчи. Друго е......Нещо необяснимо. Вавилон е пред нас. Един кратък марш и сме в него. Но не виждам това, което исках да видя. Не виждам славата, за която мечтаех и радостта, която искам да донеса на хората. Светът не може да бъде победен на бойното поле, Касандре. Много по-дълбоки и сложни са корените на човешката съдба. За да управляваш света – ТРЯБВА ДА БЪДЕШ БОГ! А как става това? На това не ме научи никой, нито баща ми, нито Аристотел. Надявах се да го науча тук – в Персия.
- Пак мисълта ти се мъчи с ...............Гордиевия възел, нали? Не веднъж си ми разправял за него. Сам започнах да се замислям. Как може боговете да определят за владетел на света, този, който може да развързва възли. Не можеш ли меч да държиш, нищо не можеш. Знаеш ли.... Мисля си, че ако някога го намерим този възел, той трябва да бъде разсечен. Веднъж за винаги да покажем на тези диваци, че на нас Зевс е дал силата и правото да решаваме съдбите човешки.
- Малко ли сякохме до днес, Касандре? Малко ли битки водихме? И какво получаваме след всяка спечелена битка............Получаваме НОВА БИТКА. Сякаш мъртвите стават и грабват отново мечовете. Това ......ДОКОГА ЩЕ БЪДЕ?
Генералът наведе глава. Младокът не беше глупав. Виждаше сякаш през времето. И добре разбираше знакът на боговете. Касандър разкопча доспехите си и седна до господаря си.
- Знаеш ли, Александре....... – започна той неуверено – Мислех, да не ти казвам....., но аз поразпитах пленниците за Гордиевия възел.
Македонският цар трепна. Очите му заиграха и с недвусмислен жест подкани събеседника си да продължи.
- Гордиевият възел – продължи Касандър – се пазел в таен храм в пустинята. Имало твърде малко хора посветени в неговата тайна. Много от тях са вече мъртви. Само за едного съм сигурен, че не е...............
Александър прояви жив интерес. Остави чашата си и се превърна изцяло в слух.
- Една от дъщерите на Дарий.............казвала се ФЕМИРА. Тя не само знаела къде е възела, но и..........знаела как да го развърже. Тя била едниствената, която знае тази негова тайна. Но персите я пазели като зеницата на очите си. Била неземна красавица, но малцина били тези, които са я виждали. Пазели я в необятните лабиринти на царския дворец във Вавилон, където били градините на Семирамида.