автор: Narwal

Тронната зала на двореца беше величествена. Изградена по образец на Римския сенат тя напомняше Величието на Бога и Безпомощността на човека. Императорът беше Божи наместник. Той не трябваше да бъде виждан от простосмъртните за щяло и нещяло.
Показваше се само в случай на особено събитие и всичко у него трябваше да вдъхва божественост – облекло, държание, реч. Императорът години наред бе учен да бъде Бог. За това съществуваха школи, църкви и съвети. Всички се уповаваха на Бога и слушаха императора, а той от своя страна слушаше тях.
Архонтите се бяха събрали. Тук беше партиархът и протосингелът на Светия синод. Пратеникът на Папата – кардинал Дьо Ла Кроа, седеше на стол точно срещу пиедестала на императорския престол. Константин влезе последен. Погледна госта си и се изкачи до трона. Седна в него държейки скиптъра – символ на императорската власт.
- Рим ти изпраща своя привет и пожелания за здраве и дълъг живот на трона на Византия Всесветли! Папа Пий ХІІ е дълбоко загрижен за съдбата на събратята ни Во Христе на Изток. Ден и нощ изпраща своите молитви към Небето за тяхното спасение от ятагана на неверниците.
- Народът на Константинопол благодари на Светия Отец за неговата загриженост. Благодари и за неговите молитви. Мохамед обаче досега с никакви молитви не е спрян. А неговите войски прегазиха Българското Царство, Сърбия и Маджарското кралство. Сега тъпчат Трансилвания. Докога смята Рим, че ще можем да издържим на натиска на османците. Константинопол вече е обсаден отвсякъде. Преди 6 години крал Владислав очакваше помощ от Рим по море за да срещне турците край Варна. Кралят загина сам!!!!!!!!!! Сам с молитвите на същия Папа. Сега Ние очакваме ПОМОЩ от рицарите на Светия кръст, а вместо това отново Папата ни праща дипломати. Нима с дипломация ще спреш нашественика? Нима с Божия гняв ще го уплашиш? Нима за Божията Майка ще му говориш, когато насреща ти застане с кървава секира?
Констанитн си пое дълбоко въздух. Никога през живота си не бе богохулствувал толкова яростно. Погледна остро събеседника си сякаш искаше да го прониже. Кардиналът обаче изглежда очакваше тази реакция. Леко отметна расото си, сплете пръстите на двете си ръце така, че ярко да изпъкне пръстенът с червения рубин – символ на властта на Ватикана и спокойно продължи:
- Разбираем е гневът ти Всесветли. Но не всичко е в ръцете на Папата. Рим няма власт да набира войници. Църквата воюва с вяра и смирение. Бог е милостив! Той ще спре неверниците и ще възнагради с Небесно Царство мъчениците на Христовото учение. Но нека все пак ти кажа, каква е мисията ми в Константинопол.
Константин уморено се надигна от трона. Макар и да не очакваше да чуе нещо различно от познатата до болка витиевата риторика на Римската дипломация той все пак прояви сдържан интерес.
- До нас дойдоха сведения Всесветли, че в пределите на някогашното българско царство е останала рицарска войска, неразбита и неунищожена от спахиите на Мурад. И те сега търсят път обратно към непоробените земи. А най-близката земя е тук – в Констанитнопол. Тук е най-близката крепост, където те могат да намерят закрила и да бъдат закрила на крепостта.
Константин не вярваше на ушите си. Турците да разгромят армия и да оставят някого жив. Това не е бивало никога. Но на него толкова много му се искаше това да е вярно, та сам започна да се убеждава, че думите на кардинала са истина.
- Това е добра новина. Но как Светият Отец е научил за това? И ако е така, защо рицарите не се опитват да си пробият път насам към Босфора?
- Безкрайна е силата Божия Всесветли и неведоми са пътищата Божии. Светият Отец не би трябвало да издава как волята Христова стига до ушите му, но понеже той изпитва бащински чувства към теб и народа ти ще ти съобщя. Българи бежанци от Добруджа стигнали до Дубровник, Всесветли, и те донесли на тамошния наместник на Малтийския Орден, че храбра битка се е водила край Варна и двадесет хилядна рицарска войска за малко не разгромила четири пъти по-многоброен противник, но младият полски крал не послушал верния си военачалник – прославеният трансилвански воевода Януш Хуниади и неразумно повел личната си гвардия в разгара на боя, когато най-малко било необходимо. Смел турски воин излязъл насреща на галопиращия кон на краля и с остра брадва прерязал жилите на задните му крака. Конят паднал, а заедно с него и злочестия крал на Полша – Владислав ІІІ. Падналият рицар е като повален орел – вече с нищо не може да се брани. Турчинът отсякъл главата му и я набил на копие. Рицарите се отчаяли и редиците им се огънали. Всички загивали поголовно – поляци, бургундци, ломбардци, маджари, хървати, словени и всякакви други. Само трансилванците успели да се спасят. Разбили преследващия ги отряд на спахийската конница и се укрепили в Добруджа. Но от тогава не смеели да се покажат, за да не бъдат открити и унищожени от Мурадовите пълчища.
- Хубава приказка! Като легенда звучи – промълви Константин и инстиктивно впери поглед към купола на Тронната зала. Там беше изрисуван красив бял гълъб на фона на безбрежна морска шир. Художникът бе искал да покаже как Ной изпраща птицата да открие Спасителния бряг и тя се връща с маслиново клонче в човката си. Дали сега един бял гълъб не му носеше вести за Спасение.
На Ирина не и разрешаваха да влиза изобщо в тронната зала, независимо дали там се решаваха държавни дела или не. Константин смяташе, че там не е място за жени, а камо ли за принцеси и затова строго и забраняваше да се доближава до нея. Но тя си имаше тайно скривалище – високо до купола на двореца имаше малка стаичка, където някога писарите на василевса преписваха светите книги. След войната на иконоборците обаче тази дейност беше занемарена и сега стаичката стоеше празна. Нейният учител Манасий я беше водил някога там да и показва колко много книги има и какъв красив свят се разкрива в тях. След това Ирина откри, че тази стаичка има отдушник, който е свързан с тронната зала и поради особената си акустика всичко каквото се говореше там се чуваше горе. Днес някакво силно чувство я подтикна да дойде в стаичката и да слуша разговара на баща си с папския пратеник.
- Светият Отец – продължи кардиналът - изпрати КОРАБ да открие рицарите и да ги върне в Константинопол.
- Кораб? Сега в тази зима? И Светият Отец смята, че корабът или оцелилите ще успеят да преминат Черното море – сега? Виждали ли сте Черно море? Или може би по-добре е да попитам”Виждали ли сте Ада?” – каза Константин.
- Не съм – но аз и да го видя ..... – кардиналът поклати глава с уронична усмивка на пухкавите си устни – Аз съм човек на словото! Не разбирам от море! Но трябва да ти кажа Всесветли, че корабът се управлява от най-добрият капитан на Кръстонoсното войнство. Казва се Александрос Галеракис.
Константин трепна! Той беше чувал това име. Явно името беше ромейско. Но не това го накара да изостави безразличието си. Галеракис се беше прочул със смелите си набези срещу корабите на турците и арабите в Егейско море. Беше пират! Беше нападал търговски кораби в продължение на много години и беше съсипал морската търговия както на мюсюлманите така и на ромеите. Цели ескадри бяха пращани да го открият и заловят или по-точно да го посекат, но никога не можаха да го открият. Той сякаш се потапяше в синята пустиня, или пък ненадейно изплуваше точно там, където не го очакват. Беше воин. Храбър и непоколебим. Но преди всичко беше моряк. Познаваше морето по-добре от собственото си семейство. Той самият никога не опозна семейството си. Баща му беше българин, а майка му ромейка. Беше роден във Варна, през лето господне 1416 – 210 години след като българският цар Калоян присъедини града към царството на българите, и 20 години след покоряването на българското царство. Баща му беше бивш болярин, който взе майка му за жена, но скоро след това загина в битка с турците. Той така и не го видя. Така Александрос получи ромейско име и заедно с майка си се премести да живее в Навплион – на брега на Егейско море, което славяните наричаха БЯЛО. В многобройните войни на империята бе участвувал винаги като моряк. Имаше обаче нещо необичайно у него. Макар верен на короната никога не вдигна ръка срещу българите. Дали това беше повик на кръвта или просто той така беше решил не се разбра. Но севастократорът на Катерини, където капитан Александрос служеше беше разпоредил флотът да се включи в наказателна акция срещу българско население в Тракия. Александрос отказа, заявявайки, че той не е касапин, а моряк. За тази си волност севастократорът разпореди капитанът да бъде посечен. С помощта на верни приятели Александрос успя да избяга във Венеция. Там в италианската република Александрос изучи до основи морското дело. Сега спокойно можеше да кръстосва Голямото (Средиземно) море надлъж и шир без да се загуби – от Херкулесовите стълбове на запад – до Светите земи на изток. Във Византия обаче той не се върна. Особено се прочу след нашествието на арабите в Голямото море. Дълго време венецианските кораби не можеха да превозят дори един топ плат от Сардиния до Триполи, поради свирепите набези на арабските пирати, докато в тази борба не се намеси Галеракис. За кратко време прочисти западните морски пътища и се спусна на изток. Там жестоко започна да напада кораби веещи всякакъв флаг. Беше се превърнал в страшилището на Егея.
- Галеракис – промълви Константин и присви очи.
- Александрос – възкликна Ирина и се усмихна.