автор: Karamazov

Не винаги съм бил такъв. Не винаги съм гледал така на ... живота...
Майка ми, починала още при раждането ми, не е имала време да разбере момиче ли е или момче. "Един умира за да се роди друг", но ако смъртта е наказание, с какво го е заслужила тя. Баща ми - офицер в армията. Изпратили са го на фронта малко след като съм видял една годинка от живота. Втората световна война го прободе с нож в гърба. В гърба! Враг бил, но от онези - скритите дето само чакат да спечелят доверието ти.
Смътно си спомням следващите години. Бях в сиропиталище. Собственичка беше една дама, която предизвикваше у детската ми психика симпатия. Сега като си я спомня бих я нарекъл "очарователна", но тогава тя ми беше ... майка. Лесно бе да я приема като такава, тъй като тя единствено проявяваше дружелюбност към мен. Другите деца ме презираха (доколкото може да изпита такова силно чувство една 6-7 годишна душа). Не ме харесваха заради характера. Аз бях странен в техните очи - възслабо затворено хлапе, дето и сълза не пролива когато се удари. Черната овца бях там. Един глупец сред умници сам не успява да издържи на темпото и сам отпада, но един "умник" сред глупците бива отхвърлен - "На какъв ни се прави тоя". Затова смятам, че съм бил нещо повече от другите. Черната овца е винаги нещо повече от другите и винаги е пропъдена. Все пак това са овце.
Бях изпратен в армията. Очарователната дама реши, че там ми е мястото, дали за да се превъзпитам, дали защото децата в сиропиталището станаха прекалено много... Така загубих втора майка и за друга нямах желание.
Сега напълно покрит от непрогледния плащ на нощта чакам да приключа и с тази задача. Всемогъщата луна ми е единственият ми свидетел.
При такива обстоятелства винаги си припомням едно и също.Живея за да отнемам животи. Толкова ли съм скъп? Защо всемогъщият е създал тази система? Или това е още една от необяснимите приумици на Природата тъй упорито критикуваща човешките дела?
Мразя тази служба. Мразя я! С цялото си същество я мразя, но съм безсилен пред това, което умея най-добре.
В тази безпощадна и студена нощ отново се чувствам като .. бог - да държа в напуканите си ръце толкова животи. Ето тази жена и двете малки момиченца. Изглежда ми щастлива, а колко ли нечовешки труд е вложила за да ги отгледа. А ако все още не е получила благодарностите, то скоро и това ще се случи - смъртоносна пневмония или "просто" катастрофа.
Винаги съм казвал, че всичко това е като сърдечен удар - идва внезапно без предупреждение, а след това ... тъмната и банална действителност на небитието.
Ами този мъж там - свещеник на около 50. Всичките му 20-30 години раздаване на доброта и милосърдие ми принадлежат. Точно сега мога да изтрия тези години от лицето на земята и никой няма да разбере, че съм бил аз.
Всъщност, защо го продължавам този мизерен живот. Живея ли или съществувам? Мъртвия съществува, спомена за него е жив, но самия той ... не е. С какво съм по-добър от него? Ако животът се измерва с това какво си дал ... аз само отнемам. Кой ще си спомня за мен след смъртта ми, за която съм сигурен, че няма да е от естествените?
Петдесет етажа съм над хората. Всички те ми изглеждат като малки незначителни и никому нужни мушици. И едни и същи. Чак след като погледна през монокуляра всеки добива такова значение, всеки един от тях може да стане избавител на света, може и да намери лек срещу рака или да създаде водородна бомба като разпръсне жалката ни планетка из безмълвната и неумолима вселена.
Всичко това е в ръцете ми! АЗ решавам! Момичето на тротоара, стареца на ъгъла, близнаците под уличната лампа, жената на... а ето и моят човек...