автор: fey

Юли бършеше сълзите си, подсмърчаше и нервно се опитваше да се свърже с леля си по GSM-а, сестрата на баща й. Заето, заето...
От дете Юли обичаше да ходи при леля си. Тя живееше сама в своята гарсониера, където миришеше на кафе и на сладкиши. Посрещаше я винаги очарована, сякаш Юли е единственото същество, което чака и обича. Такова внимание не беше получавала нито от майка си, нито от баща си, нито от сестра си. Вкъщи сякаш не я обичаха много вероятно заради лошия й характер, а може би защото са искали да се роди момче.
Юли отметна глава и пак избра леля си. Да, да при нея беше обичана, единствена. Сестрата на баща й не беше красавица като майка й. Имаше едри пори и гърбав нос. Може би защото много я обичаше, Юли си представяше феите като нея – едри, грубовати жени, от които лъха доброта, а в очите им има разбиране и обич... Този образ стана нейният критерии за женско очарование. Юли искаше да прилича на леля си, а не на майка си.
Пак не отговори на повикването, пак отказа разговора... С какво ли беше заето нейната фея, която винаги се отзоваваше – и в щастливи и в трудни минути. Юли всичко й разказваше – за учителите, за приятелите, за първата любов... А леля й сякаш съществуваше, за да я слуша, да се радва и тъжи заедно с нея, да я укротява, когато е ядосана, да я успокоява, когато е разстроена.
Ето и сега има нужда от нея. Да влезе в гостоприемната стая, да отпие от кафето, да опита сладкишите и да си каже мъката!
Ах, този GSM! Не я свърташе вече, искаше да полети към гарсониерата със спуснати щори и плътни пердета, където можеше да се укрие от горещината и от разочарованието. Но леля й си имаше изисквания – първо да се обади.
Най-после свободно!
- Ало!
- Гласът прозвуча непознато, дрезгаво.
- Лельо, ти ли си?
- Да, кажи!
Не, феите не говорят така.
- Лельо, да дойда ли?
- Да, заповядай – някак чуждо прозвуча гласът отсреща.
Юли се стъписа. С какво ли се е провинила, та възрастната жена й говори така? А може би се е случило нещо с нея? Юли се изненада от тази мисъл. Леля й никога не говореше за себе си. Как ли е живяла през всичките тези години? За Юли тя беше добрата възрастна фея, а феите се появяват само когато някой има нужда от тях. А какво правят през другото време? С кого сядат на масата, с кого си приказват вечер? Това го няма в приказките, а и децата не питат.
Юли забрави мъката си. Мислеше само за леля си. Усети се някак пораснала. Може всичко да разбере, да съчувства, да помогне.
По-бързо... Тичаше. Асансьорът не работеше. Хукна по стълбите. Горе някой говореше, някой някого изпращаше. Да, да, както се разбрахме... другата седмица. Задъхана, Юли спря. Погледна горната площадка. Беше стигнала. Леля й изпращаше някаква гостенка. Беше неузнаваема. Мила, както винаги, с пестеливи жестове, но нещо липсваше, по-точно имаше нещо, което силно я измъчваше и тя не можеше да го прикрие добре.
- Заповядай – каза й кратко.
Познатата затъмнена стая, познатата миризма, недопити кафета... Една излиза, друга влиза... Коя е всъщност леля й? Как да попита? Как да помогне?
Възрастната жена се суетеше из кухнята.
- Да ти помогна ли? - провикна се Юли през вратата.
- Не, не, сега ще дойда.
„Какво ти се е случило? - въпросът стоеше на езика й, но не можеше да изскочи от там.
Леля й донесе кафетата, неспокойно се разходи из стаята, намести ненужно цветята във вазата, подръпна губера на табуретката, на която никой не беше сядал. Тя като че ли искаше да сподели, но не знаеше как да започне. Девойката от все сърце искаше да помогне, да попита, но се чувстваше неловко. Не че не знаеше как. Нали леля й толкова години го е правила. Знаеше всички думи, а не можеше да ги каже. Струваше й се, че ще прозвучат фалшиво от нея. Никога не й се беше наложила да предразположи някого. Никога, на никого не е била необходима. Майка й споделяше със сестра й. Нея държаха настрана. Все беше малка за проблемите им, а пък нейните бяха малки за тях. Баща й беше много зает. Юли растеше самотно и намираше обич и разбиране при леля си. И сега, когато тя има нужда...
- Е, излязоха ли оценките от кандидатстудентските изпити?
Юли повдигна изненадано вежди. Леля й се наместваше удобно във фотьойла и полагаше усилия да бъде добрата фея, която може да поеме чуждата мъка и да я превръща в доброта. Остра болка прониза
- Скъсали са ме. И с Вальо се скарахме.
Прозвуча като оплакване.
- Обърни си чашката – въздъхна жената. - Съседката може да гледа на кафе. Ще те успокои.
Значи и тя си имаше своята фея. Някоя голяма и тромава леля, която споделя болката. Сълзите задушаваха Юли. Надигна се и избяга. Чувстваше се нищожна и излишна. Искаше да е необходима, а все за нея се грижеха. Не, не искаше да бъде вече малката Юли. Получи двойна на изпита, беше разстроена и си го изкара на Вальо...
Докато размишляваше, краката й сякаш сами тичаха към Вальови. Без да мисли натисна звънеца, а когато любимото момче се показа, беше по-изненадана от него. Сякаш някой друг я беше стоварил пред вратата. Вальо се усмихваше. Юли се притисна до него и сълзите намокриха ризата му.