Понякога стига – отварям прозореца.
И политам високо над гари и пощи.
Пет секунди безвремие, хлъзгави хорица.
Какво още?
Да, тунелът е нисък. И стръмни – стените.
Някой мълком коси буренясало гробище.
Светлината я няма, но светлото видно е.
Какво още?
А крилата ми – стъпки оставиха в нищото.
Никой вече не пита за утре и снощи.
Смешна стара торба на изкуствено дишане…
Какво още?