автор: milcho

Слънцето клони към залез. Тогава чувам първия. Щур-щур…щууур-щур.
Поглеждам първо в краката си, да не би де е около мен и да го настъпя. Нещо черничко мъничко наистина скоква и изчезва в тревите, като един спомен.

Залез на село. Вулканите ни, затихналите и угаснали вулкани се очертават на хоризонта и кратерите им са готови да приютят слънцето – завършило дневния си кръговрат. И ги чувам отново вече два-три… оттук оттам отвред заливат ме със своята дивна песен и ме подготвят за нощта. За тази безкрайна оратория, която така дълго очаквам.
Тате е седнал на пейката на тераската пред вратата. Отпуснал е надолу ръце и е навел глава. Какво ли се мисли? Леля ми Ирина се шушне в градината около божурите. Още не са цъфнали. Рано им е. Чак за 24 май ще са готови. Няма кой и тях, като нарцисите да ги обере. И този „Върви народе възродени” ще мине без тях. Но все се надявам някой гост на тате да му донесе от тъмно-червените божури, неговия любим цвят. Майка излиза от къщи с една тенджера печени чушки и присяда на малкото столче и започва мълчаливо да ги бели. Чудни са нейните чушки, със чесън, зехтин, оцет и счукани орехи. Странно, че никой от тях не обелва и дума. Само щурците усилват хоровото си пеене. Вече цялата поляна пред къщи е един ансамбъл от щурци.

Аз съм като диригент. Боже… ами да, и диригент ме натопиха да бъда, едно време в казармата. Тогава ни дирижираше капитан Николов, ЗКПЧ-то. Подготвяше ни за тържеството по случай на 24 май в Мичурин. Всеки ден пеехме за „Рада тракторискта. И „Изправи се гора от стомана” и „Велик е нашия завет” пеехме. Но ден преди представлението, ме вика капитана при себе си в кабинета. Така и така, редник, казва, Вие ще дирижирате на сцената. Няма гък, няма мък! Ама аз, ама другарю капитан, мънкам аз, предчувствайки позора. Свободен сте редник и успех. Кръъъъгом и затварям, вратата. В 16 часа има спявка. Кап. Николов, стои за последно настрана, за контрол. Батареята от около 40 музикални инвалиди са изправени до стената. Дневалните и тия които са наряд са отървали кожата. Те не се обаждат и едвам сдържат смеха си. Ох мисля си аз, що ми трябваше да нося тая китара, ама се полакомих за 4 дена отпуска. Поне да имах едно сериозно гадже тогава, а стария кокал все ме задяваше: -Заек! А Заек! Смаза пушката, аааа Заек!
За 4 дена тогава едва успях да стигна до София, да си обуя трандафорите, и да се разходя по Славейков и цюрюк в казармената действителност. Най ми тежеше не казармата тогава, а ботушите. Стария набор беше с войнишки обувки – едва после излязоха на мода кубинките. А ние зайците, маахме петала с едни допотопни ботуши. Обувки ни дадоха едва по късно. Но всички ги преболедувахме тия ботуши. Ами така като не можахме да си завиваме партенките. И на първите 100 метра от 3 км сутрешен крос предавахме фронта, а сержанта родом от Врачанско тичаше с гуменки, а ние друс, друс, друс са ботуши. И после, като ни се появиха едни плюски, и цирк! В строя един крак с ботуша, другия бинтован до над глезена!

Давам, тон за песен: „Изправиии се гораааа!” В хора се пронася лек смутителен хилеж. Капетана са прокашлюва и се въдворява тишина. На никой не му се мие сутрин помещението за непоряд. Не, че е толкова тежко, скатаваш се от физзарядката, но факта че си наказан те подтиска и прави не като другите. Запяват. Не мога да кажа, че е нестройно. Понеже са в нещо като в строй. Наш си строй! Но махам с ръка и настава тишина. Слушайте да се разберем, обръщам го на молба. Нека тоя, и тоя и тоя, моля ви да не „пеете” само си отваряйте устата. Сега пак, да повторим „Рада трактористка…”
Колкото пъти се връщам към този спомен, толкова пъти ми настръхва кожата. Целият салон пълен. Има и куп цивилни освен гарнизонния семеен контингент. Кап. Николов е заминал спешно в Бургас на някакво съвещание. Батарейния, ме потупва по рамото. Аз съм блед, и уплашен. Идва нашия ред, излизаме на сцената. Аз най-отпред и се покланям леко. На първия ред, съзирам „Татото” – командира на полка със зачервения врат, който ни сгащи в Иван Генов с метлите как прескачахме през една дупка оградата и ни наказа на кариерата в неделя, ама ние се скатахме и спахме цял ден в помещението!! Втасахме я, казвам си, сега ще ме познае и 10 дена не ми мърдат в дисципа. Обръщам се веднага гръб на залата и о,ужас не зная какво да правя с ръцете си. Камо ли да дирижирам. Държа ги пред мен като чужди! Като две непознати вдървени ръце и почвам да ги клатя нагоре надолу. Пейте бе!, тихо извиквам и сам запявам за „Рада трактористка. Окуражени от моя глас батарейния хор хора гръмва. Забраната някои да не пеят, а само да мърдат с уста като кефали е паднала. Какофонията е пълна. Но шумът е боен – все едно една българска батарея изстрелва снаряд след снаряд по омразния империалистически враг! Кой, враг бе, ще запитате вие? Ами турците, ще ви кажа! Тия с които се е бил дядо ми на Марино поле. Нееее, щур щур, щур … обажда се дядо! Аз се бих срещу други там в калта на Марино поле, и там си оставих едното ухо!

Щур, щур щур ..щур щур щур ….Цялата поляна вече е като един звезден ансамбъл, а на първия ред е пълната луна, която ръкопляска! Оглеждам се, но хорът е вече друг, нови са тия бойци. Нищо, че куцукат, но затова път как пеят…Боже, как пеят! Вглеждам се в тях - единият свети, боже, ама той не е плешив, той има ореол над главата си затова така се откроява сред другите и какво ли пее. Този път май, аз съм в хора и той дирижира и се провиква: Слушайте сега това, не е мое, сещате се от от кой е, от Иван Николов е …
Последни есенни щурци! Първи пролетни, подсказвам му аз, а той се усмихва благо и започва:

Сега да угасим свещта и да приседнем на перваза,
и нека щърбав месец плава след облаците-бегълци…
Това е в други времена, но спомням си, че ти ми каза:
Нощта не спи, нощта е пълна с последни есенни щурци!

Последни есенни щурци – непоправими трубадури,
подели свойта старомодна мелодия от сън и мрак!
Една невидима пила изтрива тънките контури
на онова, което беше и няма да се върне пак.

Сега над черните бразди златиста паяжина скита,
овчарите завръщат само забравен в синорите звън,
тютюнът в пазвите е сух, жарта в огнището – разрита,
и зърното – до друго зърно – сънува благ сеитбен сън.

Последни есенни щурци – не им разбирам от езика,
но как сиротно отзвучава, с какви догадки ме диви!
И вече знам, че някой ден един от тях ще ме повика
в невидимата си държава под сухи листи и треви.

И аз ще тръгна като сляп: в преливането на боите
кафяв – от есенната шума, и от здрачаването – син…
Ако си спомните за мен, спокойно може да броите
човеците – с един по-малко, щурците – повече с един!

Довиждане щурци!
Щур-щур-щур….

Милчо КИ

Пред път, 2009-05-22 9:10 ЕЕТ