автор: rupani

- Да, знам къде сбърках - приказваше Доня Франческа с дрезгавия си пушачески глас.
До стъпването на Колумб на кубинския бряг имаше още петдесет години. Донята бе сама, облакътена на дълга масата, до камина с пукащи в нея цепеници, размятвайки нехайно нагризана кълка от млад петел, без да я е грижа за дантелените й маншети. – Трябваше да му го кажа веднага, когато беше моментът. Сега всичко е късно.
Доня Франческа отпи от бокала с вино и въздъхна отчаяно, замалко да се уригне.
- Не е късно – каза гласът.
- Не ме измъчвай, Господи! Толкова съм нещастна!
Недоядената кълка цопна в чинията пред Доня Франческа и изпод наведената й глава, подпряна на сключените й пръсти се разнесе ридание. Гърбът на Доня Франческа се разтресе.
- Той още те обича!
- Не ме обича - ридаеше Доня Франческа.
- Аз знам, че те обича!
- Да, наливай жлъч в раната ми – каза Донята с почти възвърнал се властен глас, бършейки сълзите си. – Откъде можеш да знаеш.
- Аз знам всичко.
- Господи! – Доня Франческа вдигна благодарни очи към тавана и сплете пръсти молитвено. – Какво щях да правя без тебе?
В гласа й се бе появила неочаквана нежност.
- Той ще се върне и вие ще бъдете вечно щастливи – монотонно и с увереност каза гласът.
- Да бе, ще се върне... – измърмори Доня Франческа.
После въздъхна и повдигна покривката на масата, поглеждайки отдолу.
- Хайде, Виторио, излизай вече – каза тя. – Май това е достатъчно.
Изпод масата с пъшкане се измъкна масивен мъж, стискащ в едната ръка оглозган кокал, а в другата шише с вино. Дрехите и шапката на главата му, макар и поизмачкани бяха от скъп брокат.
- Ще си лягаме ли вече? – каза мъжът, т.е. гласът.