автор: svetlozar

По чудесната приказка от Consuelo - "Приказка за човешките страсти"

Ерато! О, Музо, така лекокрила!
Тъй прочута със своите чудни изкуства...
Влей у мен своя дар – поетическа сила –
да възпея в поема човешките чувства.

...Всяко чувство тогаз, преди хиляди века,
в младостта на света – най-свободно живяло.
Без проблеми, без злоби, дори без човека –
в тази Ера най-първа - със име - НАЧАЛО.
Ей-така, всеки ден, те живяли си тука,
но веднъж, както тъй си лежала –
-Ех, че скучно-о!, с досада измънкала Скуката
и със вкус се отново прозяла.
-Ха! Така е! На мене ми стига!
Да се валям в праха не желая!
Стига дрямахте!, рекла ИНТРИГАТА.
Нека жмичка поне поиграем!
ЛЪЖАТА подскочила: - Вярно, бе! Истина!
Да се дреме е тъпо! Не става!
Всички крийте се в тази горица разлистена -
ЛУДОСТТА да ни търся тъдява.
РАДОСТТА се зарадвала.
Тя със ВЯРАТА –
се стаили във малка кория.
Даже МЪРЗЕЛЪТ –
своята дружка АПАТИЯ –
за ръката повел - да се крият.
КРАСОТАТА, СТРАСТТА
и ТРИУМФЪТ с ТАЛАНТА –
затаили се в обща пусия.
ЕГОИЗМЪТ пък, с няколко други най-шантави -
натопили се гьола до шия.
ЛЮБОВТА се забавила. Все замечтана –
място свое си търсела скришно.
В розов храст се укрила – и станала –
по-невидима, даже от мишка.
ЛУДОСТТА, ги затърсила, вредом се мушкала,
за да рови - къде са се скрили...
И бодлите на розите силно се люшнали -
Любовта в миг един ослепили.
Любовта изпищяла, с очи ослепени -
няма слънце, за нея да грее...
ЛУДОСТТА обещала, от горест сломена -
да са двама - навеки със нея.

...Тъй поели по пътя. Веднъж ЛУДОСТТА –
поспряла в почивка, събирайки сила.
Напред продължила, ЛЮБОВТА –
от водача се тя разделила.
Самичка се лутала ЛЮБОВТА
В горите, без път и в безкрайни стремежи –
да найде пътека и топла ръка...
Сама щоми остане – е с нея КОПНЕЖЪТ...
И ето – до днес е водач ЛУДОСТТА.
До днес ЛЮБОВТА за ръката тя води...
КОПНЕЖЪТ ги следва навред по света...
През всички земи, и през всички народи.