Този тесен балкон, тесен, с ръждясали парапети и напукана мазилка е едно от любимите ми места.
Улицата.
Тази улица е също едно от любимите ми места. Вижда се добре от балкона.
Времето.
Точно сега не е един от най-любимите ми моменти да стоя на този балкон и да гледам празната улица. Късно е, улицата е пуста. Всичко живо спи. Студено е. Пуша цигара. Гадно ми е.
Уличните лампи светят през една. Пестят ток. На определено време, и аз не знам на колко, те се превключват. Едната лампа угасва, съседната светва.
Тъпо е.
По улицата се задава клошар. Много клошари се навъдиха напоследък. Имам чувството, че ровенето по контейнерите се е превърнало в доходен бизнес. Все по-модерно са оборудвани, все повече кучета ходят след тях. Не е само това, че кучетата ги пазят и ги топлят през нощта. Виждал съм вече и клошари с кученца на каишка.
Този клошар е сам.
Върви напред, без да забелязва нищо, спокойно си върви, сякаш знае накъде отива. Стар, раздърпан, а може и да се връща отнякъде. В ръката си носи стара платнена пазарска торбичка.
Забравил съм ги тези карирани торбички. Дори пенсионерите вече не ги носят.
Става ми още по-тъпо. В този късен, или вече ранен, час не можеше ли да мине по улицата нещо по-вдъхновяващо от стар клошар?
Клошарят запява.
Няма как да не е той. Едва ли ми пее Господ от небето. Такъв бас наживо съм чувал само в операта. Откъс от ария на Борис Годунов. Направо се облещих. Целият изтръпнах. Ако в момента се чуеше и симфоничният оркестър щеше да ми е по-лесно. Щях да знам, че или сънувам, или халюцинирам.
Клошарят мина под балкона, а с него мина и божествената ария, звучаща толкова абсурдно в този незнаен час и на това неподходящо място, че за миг се усетих как политам върху крилете на дългоочакваната среща с чудо. По мои наблюдения хората живеят само заради срещата с чудото и умират без да са го срещнали, всеки обяснявайки си този факт по един или друг начин, като му дойде времето и аз ще видя, с какво обяснение ще се залъжа, и това ми се струва съвсем нормално, но все пак е приятно да очакваш непрекъснато среща с чудо и да изтръпваш всеки път, когато ти се стори че срещаш чудо, това не се случва често.
Малко по-нататък клошарят млъкна и продължи нататък, под неравномерно светещите лампи, все така незабелязвайки нищо около себе си, най-малкото мен и моето учудване. А мравките още лазеха по гърба ми.
Забравих и цигарата и студа и гадното си настроение. Залитайки, с леко настръхнали косми по цялото тяло, се прибрах веднага в тъмната стая, мушнах се в кревата и заспах с отворени очи.
Много време мина оттогава. Може още да не съм се събудил.