автор: alf

- Ти какъв си бе, момче? К’во ше работиш при нас? – с тези въпроси ме срещна още от вратата на кравефермата възрастна, слаба жена, с миловидно лице, от което не слизаше усмивката.
- Ветеринарният доктор съм.
- Ууу, колко млад, а вече доктор! Е, добре ни дошъл! Мене ми викат леля Гена. Знам, че съм стара, ама по ми е драго лельо да ми казват... Та, как ти е името?
- Атанас Налбантов.
- Значи, заедно ше работим, Наско. Тука, леля, съм гледачка. Откакто е станало стопанството, се работя. К’во да са прави? Иначе, отида ли си, ше рекат, че е дошло време да са мре. А на мене, ама хич не ми са ще.
- Защо не си седиш у дома, при внуците? Имаш ли пенсия?
- Ух, леля! И внуци имам, и пенсия получавам, но сред хората ми е по-добре. Сама съм. Моят син е в Софията със семейството си. Такава му е работата, големец. А на сама жена й требва единия леб. Работя и помагам, та на него да е добре. Колкото мога, леля. Ама и какъв големец ше да бъде моят Ради, ако нема апартамент и лека кола?
- Браво бабо, браво!
- Чиниш ми се добро момче. Думай ми лельо... Щех да си побъбра още с тебе, ама работа ме чека.

Така се запознах с леля Гена. После, всеки ден я срещах във фермата, а тя винаги намираше време и за усмивката, и да ми каже по нещичко. И най-вече да сподели за своя син Ради.
- Идва ли често на гости? – попитах веднъж.
- Че к’во да прави тука? Да бъхти толкоз път само за едното виждане! Писма получавам от него, леля. Напълнила съм цело чекмеже на буфета. Вечер, като седна, чета и препрочитам, докато сън ме обори. Разговарвам си тъй с него и гаче чувам гласа му... Нали са живи и здрави, това ми стига да научавам. Сегинка, за големия празник, ше му изпратя едно агне, да си похапнат семейно.

Преди празника заварих лелята на пощата припряно да обяснява:
- Пиши навсекъде да внимават с колета! Иначе месото ше иде зян. Язък и за курабийките на внучката.
Нито веднъж не я видях да се храни в стола. Обядваше в оборите на крак. И все първа смогваше да свърши с работата.

Един ден нямаше ток в кравефермата, та се наложи фуражът да се разнася на ръка. Тежка работа и най-вече за жени. Всички ядно мърмореха и вършеха работата без желание. Срещнах и леля Гена с голям кош на гърба. Тежината я беше превила, та залиташе между животните. Като ме видя, пак се спря, но сподели без усмивка:
- Нема лесния леля, нема! То, затуй и гледачи не се задържат. Откак съм тук, се тъй работим и ни ох, ни ах помага.
Дишаше морно. Дожаля ми за нея и я поразговорих повечко, за да си почине.
- Напоследък нищо не казваш за сина си. Как е той?
- Добре е леля, добре е. Вчера му изпратих малко пари. Мамо, пише ми, ако имаш изпрати некой лев, да купим на Силвето- по-голямата внучка - да й купим едно-друго. А пък тя внучката, леля, е станала вече мома. Може и любовник да си има... Та, изпратих...
- Щом е големец, трябва и заплатата му да е голяма – подхвърлих внимателно.
- Защо да го одумваме, леля? И при тех заплатите са кът...

През зимата ми се налагаше да идвам рано на работа. Пъртината подсказваше, че някой е минал преди мене. Това бяха стъпките на леля Гена.
Едни от гледачите боледуваха, други отсъстваха без причина, но моята познайница беше винаги редовна. Някои с дни мърмореха за неплатени премии и добавки, а лелята все намираше сили за раздумки.
Какъв беше тоя неин син Ради, дето живееше в София, та не идеше да навести поне веднъж в годината майка си? Не разбрах какво работи и колко е зает, знаех само, че лелята го боготвореше и всичко, що изтрудеше, му изпращаше.

Стана ми навик да се отбивам при нея във фермата. Какъвто тежък и напрегнат ден да имах, усмивката на лелята ме успокояваше – учеше ме на житейска мъдрост.
Пролетес, всеки ден ми носеше цвете. Зад оборите имаше слог и от там береше теменужки. Забождах стръкчето в ревера на ризата и се питах: Защо не сме всички като нея?

Веднъж ми се дощя да й направя услуга и я попитах:
- Имаш ли нужда от нещо? Какво ти трябва?
- Ух, леля! – възкликна тя и като помисли, рече: - Да ти кажа, не съм виждала певци. Всеки ден ги слушам по радиото песни да пеят, да галят душата ми и моите болки да изплакват, ама на, не мога ги видя, много са далече. Та, ако речеш, помогни ми да ги видя отблизо.
- Бива лельо, щом дойдат в града, ще те заведа.

По големите афиши разбрах за концерта и купих два билета. На сутринта отидох с колата, та да откарам лелята в града. Гледачите заварих в стаята за почивка – всички, без моята познайница. По мълчанието и погледите подразбрах, че нещо лошо се е случило.
- Леля Гена... – съобщи тихо бригадирът - тая сутрин я намерили... и не довърши.
Излязох навън. Душата ми се наля с жалост, като за най-близък човек. Подпрял гръб на обора мачках двата билета и слушах тъжния напев на камбаната...

На следващия ден я изпратиха само хората от селото.