автор: marcusjunius

Аз съм урод. Ако ме срещнете на улицата, може би няма да забележите, освен ако по някаква причина ме погледнете в очите – тогава ще усетите ледени тръпки по тила си. Аз съм урод и не съм спал от единайсет години.
Бях свикнал с тази борба – борбата със съня – защото ако заспях, щях да умра. Не страдам от инсомния – овладях съня и безсънието преди години с помощта на магия. Днес, на първи януари 2008 година, силата на магията се загуби и скоро ще съм мъртъв. Може дори да умра, докато ви разказвам това.

***

Човешкият мозък има две основни нива на функциониране – в последните десетилетия науката и ежедневната реч ги наричат съзнателно и подсъзнателно. Някои от психологическите школи дори се докосват отчасти до истината за човешкото съзнание. Без да навлизам подробности, но все пак за да обясня по-добре личната си трагедия, ще се опитам да опиша някои от основните механизми на съзнателното и несъзнателното. Когато сме будни, ние трупаме впечатления и информация чрез съзнанието си в неговата памет – съзнателната ни памет, тази от която по всяко време измъкваме информация. Тази повърхностна памет, нещо като компютърният RAM, е не повече от един процент от целия капацитет за помнене на човешкия мозък. Всичко останало - огромна памет плюс способността за подбор на жизненоважната информация – се намира в подсъзнанието, в онази част, до която само някои от нас имат постоянен достъп. Ключът към подсъзнанието ни е сънят. Когато сме будни, съзнанието ни, което е просто устроено, трупа информация по един доста хаотичен начин – трупа всичко – гледки, думи и понятия, идеи, звуци, емоции, усещания. Онова чувство, което ние хората наричаме умора, е достигането на информацията в съзнателната ни памет до критични нива – тогава имаме нужда от сън. Докато спим, подсъзнанието и неговата матрица на приоритетите прехвърлят ненужната информация от будния период в подсъзнателната памет и в съзнателната остава само мъничка част от новото знание.

Мислите, че не съм прав? Мислите, че помните всичко от вчера? Помислете пак... Колко листенца магданоз плуваха в пилешката супа, която ядохте на обяд? Колко панти има вратата на офиса ви? Какъв беше номерът на автомобила, който караше две пресечки пред вас от дома ви до втория светофар? Да, не помните, и да - точно така, всичко това още е там, в подсъзнателната ви мега-памет – то не е „забравено”, защото нищо забравено няма в човека. Просто вашето подсъзнание ви е отървало от него, прехвърлило го е в „архив”, за да можете вие с малките си мозъчета да продължите да функционирате през будните и незнайно защо толкова „важни” за вас дни от живота ви.

***

Първите ми спомени са от 891 година след Христа, Японските острови. Израснах в благородническо семейство и съдбата ми бе да бъда един от воините на Шогуна – бях самурай. Казвах се Шимада. Спомням си всичко от живота си ден по ден, час по час, минута по минута. Майка ми не беше много красива, но се плъзгаше като лодка по въздуха. Баща си не виждах често, имах и една сестра, която веднъж като юноша видях да се къпе гола в реката. Имаше три бенки под лявата гърда а ноздрите и винаги бяха леко отворени, като на душещо кученце. Както и да е... На тридесет и пет ме обезглавиха в битка – беше жестока битка, враговете бяха три пъти повече от нас. Умрях, защото за миг се уплаших от смъртта и се подхлъзнах на трева, омазана с кръвта на един от другарите ми – нисък но много подвижен, казваше се Катаяма. Самураите никога не трябваше да се плашат от смъртта, а аз за миг се уплаших – когато стъпих върху кръвта на Катаяма – и умрях.

Седемдесет години по-късно се родих отново, в семейство на бедни хора в едно кавказко племе. На седем години не бях научил много за живота, но вече си спомнях всичко за самурая Шимада и за неговия живот. От време на време импулсивно проговарях на чужд език и се опитвах да разкажа на майка си за спомените си – но тя, бедна и рано състарена– ме мислеше за луд. Както и всички останали от племето. Помня всичко от детството си там – юртата, конете, вкуса на кумиса, миризмата на кожите, върху които спяхме. Помня и болката в детските си гърди, струпеите по ръцете и кашлицата, която изкарваше от гърлото ми огромни жълти храчки. Умрях на дванайсет години от някаква болест – вероятно пневмония. В деня на смъртта ми един отвързан кон събори юртата ни, а отвън миришеше на пролетни цветя. Конят беше кафяв, а едното му ухо беше наполовина отрязано.

***

Онова, което съвременната наука не докосва в анализите си за съзнанието и подсъзнанието, е смъртта, прераждането и уроците. Когато всеки от нас умре, съзнанието и подсъзнанието му за миг са едно в отвъдното – и после отново се раждат в нов човек. Но в този миг, докато съзнанието и подсъзнанието са отвъд, на тях им се случва нещо. Първо, съзнанието бива изпразнено от спомена за миналия живот. Второ, всичко маловажно натрупано в подсъзнанието като информация, с изключение на най-важните уроци, бива изтрито. Уроците са онези елементи от миналия живот, които матрицата на подсъзнанието ни е сметнала за фундаментални и е решила да съхрани. Новият човек ще усеща уроците като шесто чувство, говорене на сърцето, дежа-ву или нещо друго, което науката не разбира и не може да обясни.

***

В следващото си, трето, прераждане най-после разбрах, че не съм като другите. Помнех вече два предишни живота и ги помнех в подробности. Бях се родил като дете в богато венецианско семейство на търговец през 1243 година. Когато станах на двайсет и три вече имах собствена търговия и пътувах из цяла Италия, Гърция, на няколко пъти стигах до Централна Европа и до Северна Африка. Именно в Африка, в Мароко, чух за някаква гадателка която говорела с миналото и виждала в най-дълбоките кътчета на човешката душа. Намерих я в една схлупена къща в покрайнините на малко селце. Още щом влязох, тя скочи и на някакъв неразбираем език започна да крещи към мене и да ме блъска към вратата. Чак когато извадих кесия златни монети, тя ги сграбчи, седна върху тях направо на пода на миризливото стайче и ме загледа настойчиво. Най-накрая каза на развален испански:
- Защо си дошъл, ти, който знаеш всичко за себе си? Нямам какво да ти кажа!
- Какво знам? – попитах аз.
- Помниш зачеването си от Господа и всичките си животи помниш, не само уроците!
- Какви животи? Какви уроци? Кажи ми какво съм и ще си тръгна! – замолих я аз.
- Проклет си ти и урод си! – изплющя гласът и. – Душата ти е жадна пре-жадна за плода на познанието, отказва да се подчини на забравата и да се учи от уроците, които Той ти е избрал! Ти помниш всичките мухи, кацали по теб - помниш и не забравяш! Ти трупаш алчно, но това ще те погуби! Мястото в душата, където се помнят уроците, е само за уроците – ако го пълниш с ненужни неща, един ден ще усетиш главата си да се пръска и ще заспиш във последната смърт!
- Какво значи това? – разтърсих я аз, но тя ме изблъска и залости вратата.

Така разбрах нещо, което така или иначе знаех – че съм урод – но ми отне още около двеста години и два живота, за да разбера думите на старата мароканска гадателка.

***

Хората, които страдат от безсъние, страдат, защото съзнанието им не може да понесе товара от информация, който без съня няма как да се разтовари. Тогава тяхното съзнание изпада в криза. Те се побъркват. Хора като мен – редки аномалии – притежават директна връзка между съзнанието и подсъзнанието и в отвъдното между двата живота отказват да заличат спомените. Съзнанието и подсъзнанието се прераждат в новия човек недокоснати. Това донякъде ми помага, тъй като от животите аз мога да ползвам всичко, което някога съм учил – не го показвам, защото не искам да живея живота на гений, от когото всичко се страхуват, но го ползвам, за да живея добре. (В този си живот съм богат и известен – няма да споменавам името си, защото малко хора на този свят не са го чували). Проблемът обаче е, че подсъзнателната памет, макар и огромна, има своя капацитет. Така, при всеки мой сън в нея се вливат още и още ненужни детайли – те удавят уроците от миналите животи и в края на краищата безвъзвратно изпълват главата ми. И докато знам повече за света от всеки друг жив човек, аз не знам как да намеря щастието...

***

Главоболието ми започна в края на 1996 година – живеех своя седми живот, бях на двайсет и три и вече бях един от най-богатите хора в света. Всяка сутрин след сън главата ме болеше все по-силно, не помагаше нищо – и вечер, ужасен от очакването за утрото стоях до късно и измъчвах очите и слуха си с книги, музика и филми. Само и само да не заспя и да се събудя с още по-ужасната болка на сутринта! Тогава, в една мрачна зимна вечер, докато се наливах с уиски и кафе в къщата си на Източното крайбрежие, аз се сетих за думите на мароканската гадателка. Зарових се в Интернет, пуснах всякакви връзки и накрая се добрах до водача на един не много известен и дълбоко законспириран тихоокеански магьоснически орден. Няма да разказвам надълго и нашироко за практиките им – само ще кажа, че в сравнение с тях холивудските вуду-представи са детско парти. Пристигнах на острова с частния си вертолет. Магьосникът ме прие и изглежда знаеше много добре какво ме мъчи. Гледаше ме с някакво скрито уважение и с малко страх.
- Ти нямаш спасение – каза той. – Така си избрал – да търсиш познанието сам, а не чрез уроците Му...
- Чии уроци? Какво съм избрал? Аз решавам, кои са уроците ми...
- Избрал си бунта.
- Не помня да съм избирал – заинатих се аз...
- Избрал си го там, отвъд – и това е единственото, което не помниш за себе си! Всичките тези животи не си успял да разбереш кой си, а там отвъд си отричал неговите уроци и си търсел свои! Трябва да отидеш отвъд с отговора, или ще умреш последната смърт!
- Ще ми помогнеш ли?
- Когато спиш, ти трупаш теглото в главата си – имал си много животи, сега си пълен с плява и си без уроци. Векове наред си трупал без дори да разглеждаш натрупаното. Мога само да направя така, че да не спиш единайсет години. През това време не ще се добавя нов товар и ти ще живееш. После магията ще отслабне, ти ще заспиш и ще умреш. Ще отидеш отвъд. Ако носиш верния отговор, тогава ще забравиш ненужното – ще останат само уроците му – и ти ще се преродиш чист. Ако не си намерил отговора – ще изчезнеш навеки.
- Направи го! – изкрещях, унесен от болката си.

И той отне съня ми.

***

И ето ме - уродът. Единайсет години не спах и ровех в плявата за отговора – кой съм? Какъв съм? Избрал съм да търся сам, срещу неговата воля? Тогава ще намеря... Но вече ми се спи, толкова много ми се спи. Ще ровя още малко – ето, тук си спомням нещичко, което може да ми е от полза... Не, няма смисъл... Спи ми се... Много ми се спи...

***

- Е, намери ли отговора? – гласът е мек и не силен, а в същото време като че цялата Вселена е негов високоговорител.

Обгърнат съм в светлина.

- Не можах – малко троснато отговорих.
- Имаш още малко време. Няма ли поне да опиташ?
- Аз съм Аз? – пробвах.
- Не – в гласът се усещаше съжаление, тъга и, странно, много любов.
- Ще ми кажеш ли кой съм, преди да си ида?
- Чаках да попиташ. Ти си Падналият – рече.

Останах сам. Стана много тъмно.