автор: lubara

Преди доста години на нашата улица построиха два нови блока. Един от новодомците беше и ергенчето. Така го кръстихме в къщи, нанесе се в съседния блок. Беше среден на ръст, слаб с изрязано лице и липса на почти всички предни зъби. В устата му димеше постоянно цигара без филтър, ходеше някак като че ли на пружини, винаги със захабени дънки и цветни якета втора употреба. Беше учител по математика в прогимназията на едно близко село.

Страстта на ергенчето бяха колите. Или по-точно старата му кола, под която прекарваше почти цялото си свободно време. Разбираше от двигатели, амортесьори, токове, накладки и винаги беше склонен да разкаже на скептичните си наблюдатели колко сила и мощ има все още в неговата машина. Даже и с бои се захващаше, защото цветовете на колата му непрекъснато се меняха. Е, нямаше този полиран блясък, който веднага бие на очи при пребоядисването в автосервизите. Но пък цвят кола не кара, усмихваше се той с онази сдържана и леко изкривена усмивка, която прикриваше отчасти празнините в устата му. Те зъбите не са толкова важни, беше споделил веднъж, когато бяхме станали почти квартални приятели.
- Пък и много не обичам месо, гледам по-здравословно да се храня-казваше ми, явно бях заслужил доверието му за тази изповед.
Бяха минали десетина години, откакто живеехме в съседство. Един ден около центъра ме застигна ергенчето.
- Аз се пенсионирах, малко рано, но няма смисъл да се мъча вече с учениците. Такива времена са настанали, направо да си съсипеш здравето. А и бензинът поскъпна много, не мога да ходя с колата на работа. Пуснах две ученички в съседната стая, тъй ще я карам и ще съм по-спокоен.
Няколко месеца след това една неделя се заприказвахме отново. Мъчех се да сменя летните гуми със зимни, когато при мен приклекна моят приятел.
- Не виждам ученичките ти, да не би да са те изиграли нещо и да си ги изгонил–го попитах.
- А, добри момичета бяха–отговори ергенчето. - Ама много ме бяха взели на подбив комшиите, нали съм ерген, а те момичета ... Та затова ги освободих. Пък момчетата са такива разбойници, ще си карам сам.
Усмивката му бе същата, сдържана, леко крива и едва прикриваща липсата на предните зъби.
Същата пролет видях как ергенчето изнася от къщи оскъдната си покъщина.
- Какво става бе, комшу–го попитах. – Да не би да сменяш махалата, че какво ти беше тука.
Бил заменил апартамента си за малка къщица някъде около старата част на града.
- Ами реката е наблизо, ще ходя за риба. Пък и защо ми е този апартамент, сам човек в три стаи. И някой лев ми остана, трудни времена са–утешяваше се сякаш той.
Така няколко години не бяхме се виждали, когато една пролет със семейството се разхождах около стария квартал до реката. От една тераска на порутена къщица ми махна ергенчето. Косата му бе пооредяла доста, беше още по- слаб от преди, но сякаш имаше нов блясък в очите му.
- Аз пак ще живея в апартамент, и гараж дори ще си имам. –Засмя се той и сякаш усмивката му не бе толкова изкривена. – Ще вдигат малък блок на мястото на къщата ми, и за мен ще има място, нали съм собственик. До година–две ще привършат, след седмица се изнасям. Е, на квартира отивам, ама времето бързо ще мине.
Пожелахме си всичко хубаво и се разделихме.

Лятото си замина и този път, отново дойде есента. Беше топъл ден, надвечер бях излязъл да се разходя по старите калдаръми на града. На мястото около синята къщица на ергенчето се бе надигнал нов красив блок. Приближих да го разгледам, може би щях да видя стария си приятел, нали го знаех как чакаше с нетърпение отново да е новодомец. Пък и може да е дошъл някой акъл да даде на майсторите, той обичаше да разговаря с хората.
Тогава видях закачен на един от двата гаража избелял лист с името му. Не бях готов за това, някак си тази новина ме свари неподготвен.
- Добър човек бе, леля, ама нямаше късмет да се нанесе на новото.– Една възрастна жена ме заговори, явно комшийка тук наблизо.
Няколко дни преди да съборят къщицата не били го виждали да излиза навън. Това било необичайно за ергенчето, хората разбили входната врата и го намерили сам в кухничката си. На масата стоял разпънат чертеж на малкото му апартаментче, в което щял да се настани след една-две години. Дори бил правил някакви свои бележки с молив, мислейки че това време ще дойде скоро. И то наистина скоро щеше да настъпи, но без ергенчето.
Преди няколко дни пак минах от там. Блокчето вече не е така ново, собствениците му отдавна са се нанесли. Двата гаража отпред се бяха превърнали на малки магазинчета. Мислех си дали тези, които обитават неговото жилище знаят кой е щял да живее вместо тях на това място. Сигурно. Но така става, че понякога нашето бъдеще се гради на нечие чуждо нещастие. Без да го искаме дори.
Като това на едно самотно, с леко изкривена и зле прикрита усмивка ергенче, което обичаше да говори с хората.

23.01.2009 Любомир Николов