автор: lightgreen

На прозореца се е изправил Мартин с цигара в ръка и се хили на въздуха. Аля започва:
-В синята привечер на моята младост, аз се опитвах да умра, задушавайки се със самодоволство, - а после ми подава шишето.

-Имаше красиви илюзии, но знаеше, че не можеш да направиш нищо за тях. Затова да пием днес, защото утре няма да има алкохол, няма да има мечти, няма да има билети за влакове, - добавям, отмятам косата си, отпивам и го прехвърля на Ева.
-За нещастие днес ще свърши като полъх от съновидение и сивкава милувка от бивш любовник, - казва тя с премрежен поглед и Мартин си получава шишето.
Обръща се към нас и се мръщи:
-Хайде стига с тези глупости. Знаем как страдате от великото вселенско нещастие, но не скапвайте настроението на другите, моля ви, - все пак не пропуска глътка от шишето и минава към Джеймс.
-Ние сме интелектуалци, - ухилва се той и се обръща към Мартин, - Какво очакваш? Светът се скапва, а някой трябва да пише за това.
-От всички само Тайлен успява някак да се справи с писането, но дори и за него не съм сигурен, - казва си Мартин, а аз навеждам смутено глава, защото по принцип повече ме мъмрят, отколкото ме хвалят.
-Хвърлете и на мен шишето най-накрая, - обажда се и Грийд. И хайде да започнем от началото. Някой, - хвърля лош поглед към Мартин, - някой ми развали стиховете.
-Някой мисли глупави стихове, - заяжда се безразлично Мартин и се обръща отново към прозореца.
Аля ще си прави татуировка. При най-добрия. Затова сега пътуваме към столицата и общо-взето се радваме на мрака около себе си. Не ни личи, знам.
-Запознах се с едно момче, - подхваща Ева, - Ужасен е. Имам предвид... току що се бяхм запознали, а той вече беше започнал да ме целува. Като охлюв, лигаво и слюнчесто. Гадна история. А аз не мога да го зарежа. Не мога.
-Той иска още? – попита Джеймс.
-Мхм, - потвърди отпаднало Ева.
Джеймс се разхили:
-Е, вината си май е твоя.
-Но аз искам да съм с Петер. Само че не можах да кажа на онзи, че искам да съм с Петер.... разбираш ли? Не можах да му кажа, че започвам връзка с Петер, нищо не можах да направя.
-Само да отвръщаш на целувките му? – вметва Гриид.
-Млъкни, - ядосва се Ева. После казва съвсем тихичко:
-Той не спира да ме търси.
-Ами да го набием, - предлагам.
Ева се усмихва с надежда:
-Ама наистина ли?
-Не, - срязват я в един глас Мартин, Джеймс и Грийд.
-Не изглупявай, миличка, - казвам.
Аля се протяга.
-Прави са. Сама си се набъркала и аз не знам как. Разказа на целия клас и изпадна в една от красивите си истерии, преди да се строполиш на чина и да установиш, че заради някакво тъпо момче не си учила по литература. Убий ме, но си си загубила времето.
Ева навежда все повече и все повече глава. Засрамено се усмихва:
-Много ли глупаво го играя?
-Ужасно много.
Последно кръгче на шишето и всеки се свлича малко на седалката. Недоспали сме. Джеймс е бил навън с приятелката си до късно, а Мартин пак е правил джем сесия с Грийд. Ева не си доспива, защото филмите най-много и вървят към полунощ. Само Аля знае с кого е била снощи и какво е правила. Ако не си каже, няма проблем. Познаваме я.
У нея е термосът с кафето. Тя се сеща за него малко късно, но на време го размахва и предлага:
-Ирландско кафе?
Някак си се оживяваме само от мисълта да вкараме малко наркотик в тялото си. Кофеин, каквото и да е. Щом ще ни разбуди, е безценно.
Мартин отдавна е изпушил цигарата, но досега поемаше с цяло гърло от нощта. В момента просто се обръща със семплия въпрос:
-А чаши?
Аля му се плези и вади четири чаши, до половината ги пълни с кафе, а после добавя по две глътки уиски. Оставаме само с вино.
-Помните ли купона у приятелката на Джеймс? – пита миловидно. Споглеждаме се виновно с Мартин и Гриид.
-Не.
-Не.
-Не.
-Май имаше някакво момиче замесено, - обажда се Мартин. – Май беше с мен.
-Ти и момиче?! – изхилва се Ева. – Да не си сънувал?! Циниците не се обвързват. Точка. На бас, че и в онази твоя книжка го пише нещо такова.
-Не, всъщност. Пише обаче, че ако момичетата, които се имат за умни, ти се отварят, имаш право да им разбиеш сърцето. А то не е трудно. Момичета сте, все пак.
-Снощи се видях с Лил, - казва Аля, за да смени темата.
-Мислих, че си правила друго? – подпитва Гриид.
-Да. С Лили. Чуйте, тя ме харесва ужасно много от ужасно много време, но винаги ме е било страх от нея. Вчера бях достатъчно пияна, за да не ме е страх. Прекрасна е, знаеш ли. Ухае... ухае по по-различен начин от всяко момче.
Мартин сяда в краката й и я поглежда в очите.
-Ухаела е на момиче, красавице, какво очакваш? Защо си мислите, че момчетата харесват момичета? Миришат по-добре от нас.
-Пак се гавриш, нали? – усмихва се леко Аля. – Лошо, лошо, лошо.
-Нощта ли изкара при нея? – питам.
-Не, няколко невинни целувки. Но рядко се случва да са такива, разбираш ли. Исках да ви го кажа, но, както отново ще изтъкна, без алкохол ми е малко по-трудно.
Възцарява се краткотрайно маълчание. Мартин взима ръцете на Аля в своите и не сприра да следи погледа й.
Ева започва с новия стих:
-Подтиснаха ме емоционално с вечерния час....
Гриид се изхилва и продължи:
-Ще ги водя в Страсбург аз завчас.
-Зле ти се получи римата, - правя му забележка.
-Аз пък обичам как звучи Страсбург на немски, - казва Джеймс. – Щрасбург. Не е ли велико?
-Щрасбург... – опитва замислено Гриид. – Ако този ваш Щрасбург беше столица, знаете ли какъв кеф щеше да е?
-Сегашната май има нужда от чистене. Човек, на триста километра от всяка новина, която не е за АС/DC или глобалното затопляне съм. Единственото, което ме свързва с целия проклет град е едно пътуване за една вечер, а после обикновен селски живот на майната си, - са думите на Джеймс.
-Трябва да размахаме среден пръст на министерството, - казва си честно Ева. – Сегашния министър е идиот. Ще ми се да ми го кажа „Пич, готин си като варен картоф, сигурно вониш... а, и май си идиот.”
-Врените картофи са готини. Пичът ти е виновен, не обяда ти. Все пак си мислех да уча в града догодина, знаете ли? Ще се вкарам при купчината интелектулясали хора и така ще се навиря носа, а вие ще сте селяни и аз ще съм гражданка.... – отвръща Аля.
-И ще вониш на изгорели газове и самочувствие, - реже я Мартин. – не, зависи. Университетът е як. Ходих там на изпит по английски. Освен това умирам за изложбата на Пикасо.
Двамата не са спряли да се гледат. Припомнят си времената, когато ходеха. Но са били хлапета. Може би преди пет или повече години. Един ден Аля ме дръпна превъзбудено и ми каза тихо:
-Целунах Мартин.
И изкараха така до осми клас.
Сега обаче е друго.
-По-добре да воня, отколкото да имам самочувствието на циник и да си зяпам анимации, - зъби се Ева.
Мартин и показва среден пръст на Ева без да откъсва поглед от своята Аля.
-Чуй сега, момиче, знам какви ги вършиш откакто скъсахме и знам и аз какви съм ги вършил и знам как сме си отмъщавали и колко сме се мразили. Но сигурна ли си, че наистина харесваш Лил? Не е бил алкохолът, и експериментът да е бил, ще ти го простя.
-Не знам, - отвръща раздразнено Аля. – За какво говорехме преди това?
-Псувахме министъра на образованието, - подсещам.
-Ах, да. Прекрасна тема. Тоя комунист ли е, какво е, не знам.
-Красавице, темата ти е прекрасна, но не ми се слуша. Наближава полунощ, а така да ми се спи.... Все ми е тая дали ще говорите за политика, голи охлюви или развалени домати. Скучно и гнусно.
-Но ако ти спомена комунизъм и скачаш, нали старо ленинско куче, - прошепва му Аля и се разсмива. – Ето как се възбуждат циниците.
-Майната му, Аля, Мартине, къде са ти цигарите? – пита Джеймс.
-В раницата, първия джоб.
Джеймс раздава на по цигара и запалката обикаля всички.
-По една умна мисъл от всеки, който пали, - поставя Ева като условие, - Любима. На който и да е. Започвам аз... как го беше казал Габриел Гарсия Маркес? Нещо от рода на това, че има два вида хора – едните се хвалят с любовта си и я размахват пред целия свят, защото обичат само един. А други пазят любовта си тайна, но обичат мнозина.
Мартин:
-„Пътят към ада е павиран с некупени плюшени кучета. Не е моя вината”, Хемингуей.
Аля:
-„Думите са вирус от далечния космос”, Бъроуз.
Джеймс:
-Подуене Блус Бенд „Ако ме види моят татко колко много съм пиян, ако ме чуе мойта майка колко мръсни думи знам...”... Блусът се подценява.
Грийд:
-Ако ти си с блус, то аз съм с рок. Пинк Флойд, „Hey, you”, за онези които не знаят, песента е от „Стената”. „Хей ти, там, навън и сам, гол до телефона, можеш ли да ме чуеш?”
Аз:
-На мен ли се пада честта да закрия? Добре. „Ти помниш ли как полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи?”
-Вапцаров? Добре, - усмихва се Ева.
Всички вдъхваме от дима с блаженството на умореното съзнание.
-Ужасно е как се тровим, - мълви Аля. Обръща се към Мартин. – Стига си ме гледал и ела и ме прегърни, най-накрая. Отдавна ми се ще да заспя в нечии обятия.
Той се изправя и сяда до нея. Обгърща раменете й внимателно, а тя отпуска уморено глава.
-Да не си си помислил нещо, ясно? –пита тихо. – Не те искам. Просто ми трябваш засега.
-По дяволите всички отрови, които ще плъзнат из кръвта ми, - казва си Джеймс. – Животът е отровен, въздухът, който дишаме, храната, която ядем. Всичко. Поне да се тровим със стил.
-Наздраве, за което, - размахва си цигарата Гриид.
-Наздраве, - съгласяваме се.
Постепенно тишината отново се спуска. Аля позадрямва в обятията на Мартин. Ева и тя се обляга на него и се унася, самия той клюма. Време е да си заема мястото на прозореца, което ми се полагаше още преди Мартин да ме изпъди. Зад гърба ми вече нямаше будни хора. Градът приближава с целия му смог и мъглата, загубените хора и културата му, достатъчна, че да погуби средноголям кон.
Време е да призвъня на Алекс. Ще да ни вземе след малко. След колко? Двадесет минути? Сигурно. Ще ги оставя да поспят. А аз ще се порадвам на нощта, таква, каквато я обичам – градска и плътна, груба нощ, изтъкана от викове на пияни и трезви хора, пропита с изгорели газове, един гигантски развъдник на луди, в един безкраен, безброен град, на една отчаяна държава, сред една самотна планета, при слънце, на което му остават още пет милиарда години живот. А може и да са по-малко. Спи ми се и общо-взето вече не ми пука. Столицата ни чака.