автор: razlichen

Жена ми току що се е върнала от работа, а аз трябва да тръгвам за нощна смяна.
- Уговорил съм се с един колега, ако смяната е спокойна, утре сутринта да му оправя компютъра. Дреболия е, няма да се бавя много.

Може би така съм свикнал жена си, но ако се прибера по късно от обичайното време, дори и с пет минути започва да ме разпитва настойчиво защо съм се забавил – притеснявала се да не се е случило нещо. То освен да се строши автобуса, какво ли може да се случи, а може да съм се заприказвал на улицата с някой познат. Сега трябва да лъжа, за да мога да разполагам с малко време. Просто не издържам – искам да я видя, плаши ме неизвестността. Какво ще стане по нататък? Не мога да чакам. Може да я преместят в друга смяна, докато засека отново смените ще мине поне седмица. Не издържам....
Тръгнал съм за работа няколко минути по-рано, струва ми се, че така ще видя Елена по-скоро. По пътя към спирката настигам един от колегите си. Човек, като него се среща изключително рядко. Почти сме съседи и винаги, когато се прибираме след смяната и сме сами, споделяме за своите неволи и поредната простотия, която началниците са стоварили на главите ни. Радвам се, че все още има такива хора на света – да можеш да споделиш и да получиш подкрепа.
Чувствам се като че съм кълбо от обтегнати до скъсване нерви. Всичко в мен ври и кипи. Неволно изтървах въпроса:
- Забеляза ли, че някой вече не пътува с нас в автобуса?... Елена вече я няма... Преместила се е в града.
- Коя Елена?.. Елена със сините очи... така се набиват в теб... такива едни... ококорени… Тя е изключително свестен и сериозен човек – на практика сама си гледа детето.
Препънах се, едва не се проснах на земята. Получих точно това което търсех - откровен отговор от приятел. Нали точно той, преди малко повече от две седмици, прекара пръсти през разпилените й по облегалката коси – пред всички в автобуса. Още тогава трябваше да се досетя, че това не е случайно. Може само аз да съм го забелязал, но какво значение има дали и други са го видели. Имал е желание да го направи, дава си вид, че се шегува, протяга ръка и я докосва. Както и да реагира тя, той е постигнал своето – искал е да я погали и го е направил. Няма значение кой го е видял и какво си е помислил. За околните това е било просто нахална шега. За тях шега, за него желани ласки. А аз не смея да и направя комплимент пред другите, за мен това е толкова лично, бих казал дори интимно. Не мога на това да придам шеговит вид. Трябва да премина стената, с която се е обградила, а това се забелязва от всички. При всеки опит като че ли срещу мен се свлича лавина, която ме търкаля все по надолу и надолу.
Сега всичко си отиде на мястото. Думите на колегата ми показаха това - аз бях един от многото – явни или тайни обожатели, досадни и натрапни. Навярно на Елена й е писнало, такива като мен да се влачат след нея и да и досаждат.

Едва дочаках края на нощната смяна. Още със слизането от автобуса свих в страничните улички по маршрута, познат ми от времето, когато работех в корабостроителницата. Бързам да видя по-скоро Елена. Днес е двадесет и втори март – първия ден на пролетта. Не мога да определя какво ми е настроението, но не е пролетно. Както при всяко доближаване до Елена, в мен се борят две настроения. Едното е притеснението, че съм нежелан натрапник, а второто е, че ми се иска да съм до нея и да се оставя да ме обладае магията на усмивката й. А дали ще се усмихне?
Изминах пътя за по-кратко време от обичайното – нали съм го вървял пет години всеки работен ден. Минавам портала и колкото наближавам, толкова по силно хлопа сърцето ми – усещам го в гърлото си. Ще успея ли да кажа всичко което мисля? Ще мога ли въобще да кажа нещо? Нямам план, нямам идея за какво да говоря. Искам само едно – да я видя, не съм я виждал от седмица.
Часът наближава осем. Навярно са изпили утринното си кафе. Малкото прозорче е открехнато – значи са на работа. В първия момент не видях никого, но щом почуках, на гишето се показа непозната жена. Докато обясня кого търся, от вътрешността надникна и Елена. В мига в който ме видя, се обърна и изчезна навътре. Повечето от прозорците на бараката са прикрити с картони и не виждам какво става. Помислих си, че се скри от мен и няма да се покаже повече. Само след секунди се чу хлопване на врата от другата страна и иззад ъгъла се показа Елена - явно не иска да говорим пред колежката й. Буквално изтичах и застанах пред нея. Гледа ме въпросително. Стои на високата площадка, а аз съм долу, в краката й – като че моля за милостиня.
- Елена, какво направи? Дори не каза довиждане! – струва ми се, че гласът ми едва се чува и надделява болката, а не упрека.
- Всичко стана неочаквано. Аз самата бях изненадана. Мисля, че си развалих спокойствието. Тук дори тоалетната е надалече, чак при охраната.
- Мислех, че си се огледала предварително - още от първата ни среща бях впечатлен от прямотата й, сега тези откровения ми помагат да преодолея притеснението си.
- Знаещ ли какво се случи след твоето заминаване? – опитвам се да се шегувам, но гласът ми звучи съвсем сериозно - Съвсем спонтанно се сформира инициативен комитет “Ние без Елена не можем ”... Аз идвам като представител на този комитет...
Виждам как големите й очи стават още по-големи и кръгли, явно това, което казвам я изумява. Но Елена реагира на думите ми по начин, който въобще не можех да предвидя и се гипсирах от въпроса й.
- И колко сте в този комитет?
- Само двама – Нина и аз – едва успях да измънкам.
Сменям темата. Все пак днес е денят на първата пролет и съм приготвил подарък за Елена.
- По случай първа пролет искам да ти подаря нещо, което от цветята на голяма поляна е събрано в две шепи – посягам да отворя чантата си.
- Не, не, моля те! – може би си мисли, че ще и поднеса цветя.
Изваждам... буркан с мед – това е подаръкът който съм й подготвил.
- Този е добра реколта, вкусен е, от пчелите на зет ми. Останал е малко и го пазя за специални случаи. За това, че ти вгорчавам живота, да си подсладиш - едва сега успявам да подкрепя шегата си с усмивка.
За първи път от началото на разговора ни Елена се развеселява.
- Ще си подсладя - с чист домашен мед.
След кратка пауза усмивката и изчезва.
- Явно имаш симпатии към мен. Аз съм тридесет и осем годишна, карам тридесет и девет. Щастливо съм омъжена. Не искам да ти давам никакви надежди....
- Аз не съм ги и очаквал... Ще приема всяко твое решение...
Това, че каза годините си, е явен намек за разликата във възрастта ни, срещу което нямам никакви аргументи и с което единствено трябва да се примиря. За миг пред мен преминават впечатленията от разговорите с колегата ми, от онзи ден, това че ме подкани да напиша историята си и да я публикувам. Други мои преживявания се въртят в съзнанието ми с бясна скорост. Преди много години една жена ме попита:”Какво ще ти допринесе това, че ме обичаш?”. А другите истории? Ако се опитам да напиша всичко, което искам да кажа на Елена? Като че ли остана само този начин да споделя чувствата си към нея. Всичко ще събера в една книжка и ще и я подаря. Дано да я прочете.
- Може да ме предадеш на палача, но те моля само за последна дума – пиша книга и искам ти да си първия ми читател.
Никога досега не съм писал, а обещавам книга. Няма ли това да е само една лъжа.
Лицето и не трепва, но започва нервно да пристъпва от крак на крак.
- Трябва да се прибирам.
Опитвам се да продължа разговора. Търся всякакъв повод да остана по дълго с Елена. При предишните ни срещи беше споменала, че преди много години, са й правили операция на очите и оттогава е хвърлила очилата - питам за подробностите. Обяснява ми къде и как са я оперирали. Прекъсвам я с усмивка:
- Следващия път ще ми обясниш останалото. А какво ще стане с инициативния комитет? Ще може ли да се срещнем на кафе – когато е удобно.
По лицето и пробягва лека усмивка:
- Ще звънна на Нина.
Елена се врътна и се прибра. Аз останах самичък пред бараката. Разговорът бе продължил само няколко минути. Освен да си тръгна, какво друго? В осем и тридесет съм в къщи. Прибрал съм се петдесет минути по късно от обичайното. Днес е събота и жена ми току що е станала. Не ме попита нищо. Аз също мълча.

Следва продължение...