автор: razlichen

Постепенно осъзнавам какво се е случило. Елена си тръгна без да промълви и дума пред мен. Усмихна ми се като за сбогом и това бе всичко. Последните месеци мисълта ми бе насочена единствено към нея и нищо друго не съществуваше за мен. Жената с обсебващата усмивка вече я няма. Сега търся начин да си я върна.
Пред Нина се държах като идиот, може би не трябваше да се разкривам толкова. Но това е начин да намеря повод да видя Елена – е това е, ако приемат компанията ми и се сетят за мен. Да разчитам на благоволението на някого не ми е в характера. По-добре сам да я потърся, поне да я открия къде е. Още на другия ден след като разговаряхме с Нина в автобуса, тръгнах да търся Елена. Едва дочаках жена ми да тръгне за работа и изхвърчах от къщи – трябва да я намеря на всяка цена.
Всъщност зная точно къде да я търся. Тя не бе на края на света – преместила се е в градския филиал на предприятието ни, на същата длъжност. Със служебния си пропуск можех да вляза и да се движа спокойно. От осем години работя в това предприятие, но досега по никакъв повод не съм идвал тук. Минавам портала и се оглеждам. Ако не бързах толкова, можех да погледна служебния телефонен указател и поне да се ориентирам. Сега ще се лутам цял ден докато открия Елена. Тръгвам напосоки. Изглежда ми пусто, като че ли нищо не се работи тук – дори не срещам хора, които да попитам. Това ли е подтикнало Елена да се премести - по-спокойната работа, то при нас е вечна лудница. Тук полъхва лек бриз и се усеща мириса на морето, а не отровната воня от комините на близките химически заводите. Край мен преминава камион натоварен с арматура и аз тръгвам в посоката, в която се отдалечи. След малко ме настига втори камион. Явно съм на прав път. Следата ме доведе до стара сграда - то тук няма нищо ново. Прозорците са с решетки, стъклата прашни, облепени с вестници, за да не грее вътре яркото слънце. Само едно малко гише е отворено. Надничам отдалече – вътре има само една жена, но не я познавам. Освен да попитам, нямам друг избор. Тя не е чувала, че ще има нова колежка, камо ли да знае името и. Разпитвам я по-настойчиво и се оказва, че работните места, където може да е Елена са няколко, но така ми обясни, че не можах да разбера точно, но поне имах някакъв ориентир. Тръгвам според неясните указания. Намирам отново същата обстановка – решетки, прах, никой не се вижда, надничам през прашните стъкла. Вътре са натрупани кашони, непотребни вещи на купчини, занемарено, като че ли е изоставен склад. Просто не личи някой да работи тук.
Остават още две места. Изминавам голямо разстояние и имам чувство, че се изгубих. Намира се кой да ме упъти. Всичко е същото, занемарено, прах и мръсотия. Тук поне има компютър, знак, че понякога работят. Остава само още едно място – последното. Замотах се, не мога да го намеря, достигнах до охраната, върнах се назад. Отдалече ме вижда същият човек, който ме упъти преди малко, явно ме е запомнил и ми вика откъде да мина. Трябвало да премина край охраната. “Търся една позната” и нали съм с пропуск ме пускат. Достигам до целта си –
последното място, където може да е Елена. Барака от контейнер, пак няма никой, същия безпорядък, както на другите места.
Горката Елена, осъзнава ли къде ще попадне и защо се е преместила. Ако е заради полъха на морския бриз, то той тук разнася само праха след преминаващите камиони и няма и следа от мириса на морето. И тази размяна е срещу модерен офис, с тоалетна и баня зад гърба ти и стаичка с диван, където можеш да дремнеш в свободните часове на смяната. Как не е проверила предварително? Не вярвам да е доволна от решението си.
Докато обикалях и разпитвах, осъзнах колко малко я познавах – не знаех дори фамилията й. Търсех Елена. Коя Елена ли – тази с красивите очи, с омайната усмивка и когато е с вдигната коса е неустоимо чаровна. Толкова исках да я намеря, че дори не предвидих, че днес е първият й работен ден тук и вероятно още я мотаят из администрацията. Не се знаеше и в коя смяна ще работи. Явно ще трябва да идвам отново следващите дни. Вече знаех къде точно мога да я намеря, трябваше само да засека смяната й.

От тези проклети смени животът ми е разделен не на месеци и седмици, а на интервали от по четири денонощия. Изгубил съм представа за датата и деня от седмицата. Първа, втора, два дни почиваш и отново в кръга на първа ,втора, два дни... Колко ли време е минало? Колко часа? Както и да ги броя това нищо няма да промени. А то са само две смени. Вече две смени не съм виждал Елена – няма я. Отидох да я търся и не я открих, дори следа нямаше от нея. Единствено видях къде е отишла. Да беше помолила за помощ. Нямаше да пестя време да разузная каква е обстановката, а имам и познати, които биха дали точна информация. Как е могла да го направи, да се бухне направо в тази условия? Какво ли си е представяла, как ли са й описали всичко?
Не ме свърта на едно място, като на тръни съм. Имам нужда от някого до себе си, да не се чувствам сам. Изпитвам нужда да говоря, ако ще и да бърборя само глупости. Само това може да ме отклони от тягостните мисли. Ако мълча ще се пръсна, просто не
издържам.
От самото начало, вече осем години, работя в екип с едно младо момче. Формално ми е подчинен, но никога не съм се отнасял към него като началник. Каквато и авария да се случеше, винаги отивахме двамата. Може да съм се отнасял като към собствен син – по-млад е от мен с двайсет и четири години. На каквато и тема да заговорехме, си допадахме – литература, музика, техника, политика, винаги намирахме общи идеи.
Днес ни отмъкнаха служебната кола за друга работа и сега вървим пеша, помъкнали чантите с инструментите. Едва се влачим, връщаме се от поредната авария. Не бързаме за никъде. И да има спешна работа - да чакат, да не са ни вземали колата. Влачим се по пътя, а на мен ми се говори. Не знам защо, но изведнъж се сетих за нещо, което преживях преди трийсет и осем години. История, която бях стаил в себе си. Само веднъж, преди около три години, я разказах на Зоя, при една от редките ни срещи. Разказах й я, за да обясня защо пия кафето с много, ама много захар. Тогава се опитах да се пошегувам, а всъщност в тази случка нямаше нищо смешно. Кога подслаждаш кафето - когато ти горчи. “Горчиво кафе” – това ще е най-подходящото заглавие на тази история. Просто не ми се мълчи и заговорвам: “Искаш ли да ти разкажа нещо”. Влачим се по пътя, а аз разказвам какво съм преживял. Когато се прибрахме в стаята, колегата ми отново подхвана темата “Защо не потърсиш литературни сайтове, можеш да се опиташ да го напишеш и публикуваш.” Никога до сега не бях се опитвал да пиша. Последните ми занимания по литература бяха в техникума, а колко години са минали оттогава – почти четиридесет. Може би, трябва да опитам.

За втори път съм по следите на Елена. Първото ми разузнаване е дало достатъчно информация и това ще ми спести лутането и разпитването на случайни хора. Вървя по друг път, не през центъра към главния портал, а по малки и криви улички до покрайнините на града. Тези улички ми до болка познати. Пет години минавах по тях докато работех в корабостроителницата. Този маршрут е много кратък, само двайсет и пет минути пеша от дома ми. Пресичам детелината в началото на моста и съм пред товарния портал. От тук минават само камионите и не зная дали ще ме пуснат. За да си спестя излишните въпроси от охраната, отдалече показвам пропуска. Никакви проблеми и продължавам напред. След стотина метра достигам до бараката от контейнер. Наближава края на обедната почивка и се надявам да намеря някой. Отдалече не виждам никого, но сега малкото прозорче е открехнато. Почуках и от вътре се надигна жена, с боядисана в червеникав цвят коса и сънена физиономия. Явно и развалих спокойствието и сега трябваше да отговаря на въпросите ми за Елена. В първия момент не можа да проумее какво я питам. “Каква нова колежка? В нашата смяна не е идвала.” “А в другите смени?” Едва сега й просветна да погледне залепеното на стената разписание на смените. Слава богу, в списъка е и името на Елена. Утре и в други ден е първа смяна. Открих я, най сетне, колко дни очаквах този миг. Сега ще мога да отида при нея!

Следва продължение...