автор: meiia

Разхождам се из мрака си. Сама.
Пилея стъпки, сякаш са зърна сушени.
Оставих пълната трапеза у дома
и бродя да те търся в миг-общение,
заглавие на нов живот или въпрос.
Ласка, подир тайните ми голотата.
И ти ли някъде ме приближаваш бос
или усещаш слънце в самотата?
И ти ли си след думите смълчан
в дълга пауза - горещ вечерен Нил.
За нечия душа ли още си венчан,
без нечия любов ли си така унил?
И ти ли си готов за есенната сеч
като сърцето ми от теб развиделено.
Нежност е, а близостта ти е далеч
и нереална цялата ми споделеност.
Не те гадая, че сред думите си плах.
А ненавиждам да се ровя и да искам!
Разбрах, каквото трябваше разбрах.
Така ни дава Бог. По капка истина.