автор: kasiana

Що ми трябваше да ровичкам в записките на дедо как се става вещер…
Прочетохме ги с фелдфебелката (жената) и тя увисна на врата ми като зряла тиква. И вика: „Те ти бизнес, Кунчо! Баеш там разни щуротии на хората и хоп – доларчета…Вземай акъл от дедо си и действай, че ония от Социалното скоро няма да ти предложат работа.”


„Добре, душко – казвам примирено – ама я няма втората книга на дедо.” Но благоверната не мирясва: „Ще я намерим, Кунчо, ще я намерим. Ти само кандисай да станеш вещер…”
Боже, тая жена ум няма! Изсумтявам нещо нецензурно по адрес на тъщата… И се замислям. Що ли пък да не уйдисам на булката? Сичките ни политици нали само това правят за половинките си и цялата си рода: кеф им на Хаваите, кеф им на Лазурния бряг, пък от мен фелдфебелката иска само да стана вещер. Вземам книжлето с вещерските скрижали на дедо и се зачитам… Ми то вещерството не било трудна работа. Следвайки указанията , написвам на малки листчета имената на известни предци с добавка „Яви се, когато те позова!” и заравям листчетата в корените на няколко дървета. Според дедовите скрижали корените на дърветата били техният мозък. Щура работа, ама щом дедо пише… Отивам на чардака, лягам в хамака и медитирам. Чакам да се осъществи връзката между дървото и човека, т. е. – мен. Изведнъж нещо ме изхвърля овъд небето. Боже, да не умрях? Поглеждам надолу и изтръпвам: вися в Космоса, а от мен към Земята се точи сребриста нишка. Чак до тялото ми в хамака, което блажено си похърква. Обзема ме неописуем екстаз. Ще ми се Хубавото Фифи от махлата да ме зърне. При тази похотлива мисъл мъжествеността ми се събужда и аз си представям как дзънкам двете звънчета на Фифините камбанарийки. Добре, че фелдфебелката не ме вижда. Озъртам се виновно и съглеждам едно огромно Око да ме гледа с укор. Синьо и мнооого, мнооого чисто. Не съм срещал такова на Земята…
Сещам се, че съм вещер. И чакам чудото. То не закъснява. В двора всичката флора шава. Каква ли ще да е тази дяволия?!
Неочаквано дрянът прави салтомортале, стъпва на клоните си и аз съвсем ясно виждам в корените му очертанията на човешка глава с всичките ù атрибути. Чия ли ще е?! „На Кубрат, глупако – дзиндзирикат алените дренки. – Не познаваш ли хана на Велика България?!” Че как ще го знам? Да не съм му бил във Фанагорията Първи съветник! А тия червенките и за Кубрат ли се лепнаха? И него ли искат да си присвоят? Пък аз с това вещерство взех, че им направих неволна реклама. Я да си мълча, може някое хонорарче да пуснат след изборите. „Ще ти дам аз на теб едно хонорарче, хайлазино! И никой не се е лепнал за мене. Ти сини или жълти дренки виждал ли си? Да не съм слива или круша? – гръмва Кубратовото коренище като йерихонска тръба и аз едва не пропадам от космоса в стратосферата. Но Окото ми пуска някакво сребристо бънджи, което ме хваща, миг преди да полетя към фелдфебелката…
Че като заподскачаха ония ми дървета, че като се заподреждаха до Кубрат с коренищата нагоре, че като почнаха да спорят с него кои били по-добри, кои били по-честни, кои били пó Дуло – една олелия настана. По едно време един стар бряст оттатък реката се размърда, направи и той салтомортале и се изправи срещу всичките: „Какво сте се развикали българоубийци такива! И ти що ги слушаш, ювиги наш? Не виждаш ли, че са преродени византийци, сега ще им взема черепите…” Щом спомена за черепи, веднага познах, че е Крум. Стана тя каквато стана. Ами сега! И аз грехове имам. То Христос ни ги опрощава, ама Крум ще ли?!
Долу се размърда крушата. Тя пък защо? От нея ме хваща разстройство. Ще вземе някой плод да цопне върху медитиращото ми тяло и после как ще се върна в него? Но Крушата хич не се интересува от тревогите ми. В корените ù ясно се чува грухтене. Че това е Пенчо, ланското прасе на даскал Кольо. Що ще при особите. „Я, стига, Кунчо! – грухти прасето – Да не мислиш, че свинете са по-малко човеци от хората. Погледни надолу и сам ще се увериш. Крушата изгрухтява и се връща на мястото си.
Но какъв е този оглушителен тътен. Всички дървета са отново с короните нагоре.
В планината нещо бучи. На левия бряг на реката депутати и министри са на барбекю-купон. На другия бряг грухти новото прасе на даскал Кольо – Ивчо. Тътенът нараства. Огромни водни талази напират към долината. Искам да предупредя купонджиите за опасността, но в синия ирис на Окото виждам изписани думите:”Майната им на политиците, Кунчо, тях грижа ли ги е, че си безработен? Гледай им сеира и толкоз!” Искам не искам, аз друго не мога да сторя. Едното ми Аз хърка в хамака, а другото –закачено за Окото… Долу във водата се мятат риби, купонджии, дърволяци. И Ивчо – новото прасе на даскала. Шляпурка из бучащата река и се мъчи да се покатери на един дънер. И успя, хайванчето! Край дънера цамбуркат и купонясалите политици. Боже, ще се удавят! – мисля си милозливо. „Няма да се удавят, Кунчо, те са устойчиви като хлебарките ! – шушне Окото – ще се поплацикат малко и толкоз .”
Като си помисля – право е Окото. От близо двайсет години насам все едни и същи пеят на електората. И като във виенско колело се въртят – ту долу, ту горе, но никога отвън… Ето и сега цамбуркат, наобиколили дънера с Ивчо. И току скачат с вилиците си към клетото хайванче. А то, горкото, усетило опасността, търчи напред- назад и квичи.
Отиде му Коледата на даскала…
В същия миг гледам фелдфебелката излиза от вкъщи. Окото разбиращо спуска душицата в тялото ми и аз заемам позиция.
- Кунчо, що се излежаваш, бе! – буботи над главата ми тя.
-Медитирам Лутурке – изпъшквам аз, едва успял напълно да се напъхам в анатомията си.
-Що бързаш? Ей ти втората книга. В нея дедо ти пише, че преди медитация требе да постиш, иначе вместо истини, ще ти се явяват разни кошмари.
-Тъй ли, питам уж учуден аз, а наум си мисля: „Че това преди малко какво беше?” Но стискам зъби фелдфебелката да не разбере какво е ставало с мен, че ще ме разнесе из махлата, и ще ми лепнат за резил прякора Кунчо Астрала…
На вратнята някой тропа…
- Кунчо - чувам гласа на даскал Кольо, - да си виждал тъдява прасето ми Ивчо! Хукна към ония купонджии отсреща и се не виде повече…