Когато с восъчните си игли
омарата тропосва кипнал дъжд,
безброй копитца
тропат наведнъж
и будят по билата
сънните орли…
И в миг като Сезамови врати
отваря раковина Чернозема.
Той в смуглата си
мантия поема
дъждинките
от облаци светù.
Така и ти ме поеми, когато внятна
душата ми във твоята вали,
когато ароматно
в тебе ромоли
и те опива
с обич необятна…
15.05.2009 г.