автор: razlichen

Изминали са четири дни. Още съм под впечатленията от срещата с Елена. Тя е непрекъснато в мислите ми. Кога ще я видя отново и как ще ме посрещне? Служебните проблеми минават машинално около мен, все едно, че съм страничен наблюдател
Въртя се в някакъв омагьосан кръг. Минава обедната почивка и след това има малко затишие. Тръгвам, без да се замислям, целта ми е отново същата - отивам при Елена. И – о чудо, виждам я отдалече. Седнала е пред бюрото с компютъра, но е с гръб към мен. Наближавам. Тя е залисана и не ме забелязва – явно чете нещо. В ръката й дими цигара, пепелникът е в края на бюрото. Едва когато почуках на прозореца се обърна, на бегом ме посрещна на вратата и ме покани. Когато влязох от пепелника и цигарата нямаше и следа. Това ме впечатли приятно. Явно бе запомнила острото ми изказване срещу пушачите. Отново предлага да ме почерпи с кафе или чай. Отказвам – не зная колко време ще имам. Чувствам се притеснен – май че връхлетях много нахално и не знам как ще приеме честите ми гостувания. Елена изглежда спокойна и усмихната. След няколко реплики като че ли се отпускам и разговора потръгва.
От задната стаичка се чуват гласове – мъжки и женски. Когато идвах предния път Елена бе сама, а колежката й съм виждал само отдалече. Това, че чувам и мъжки глас ме успокоява – явно всеки си има компания и с моето често гостуване няма да изглеждам като натрапник и досадник. Ние с Елена си говорим, отзад също се чуват гласовете. Разказвам подробно за сина си, за фирмата му, за дъщеря си. Любопитен съм да науча повече подробности за Елена, но отново не смея да задавам директни въпроси, а ми е трудно да подхвана тема, с която да я провокирам да заговори за себе си и за семейството си.
Изведнъж от към стаичката се чу шум от разместване на столове, отваряне на врата и при нас влезе мъж на неопределена възраст – може би 40, а може би на 45 години. Виждал съм го, струва ми се в автоработилницата . Явно се познават добре с Елена, застана зад нея и с жест като че ли я масажира, я погали по раменете - “ О, Ленче!”. Това поздрав към нея ли беше, или възторг от това, че я погали? Елена се извъртя, изгледа го с раздразнение и досада и се измъкна изпод ръцете му.
Останах като гръмнат. Аз се притеснявам да не й досаждам, поглеждам я крадешком. А този тук, без да се церемони, я гали и то пред мен. А и нейният израз на досада, дали бе заради моето присъствие или й бяха неприятни самите ласки. Нахалника не продума нито дума повече и си излезе.
Продължихме разговора с Елена. Тя си дава вид, че нищо не се случило, а мен ме завъртя вихър от мисли. Какво всъщност търся и какво очаквам от една красива жена, семейна, с дете? Ето този нахалник я погали пред мен - е тя го изгледа с досада, но бе погалена. Основното му предимство, ако се сравнявам с него е, че е на нейните години, а аз съм почти пред пенсия. Къде ли се пъхам, тук ли ми е мястото. Двайсет години разлика – когато се роди дъщеря ми, първото ми дете, бях на 28. Но и 20 са достатъчно, по възраст да ми е дъщеря. Но аз не я чувствам като свое дете – какво е тя за мен? Като омагьосан съм – не мога да се заставя да не я гледам. Очаквам да ме погледне, да ми се усмихне, но не като мое дете - а семейството й, мъжа й, детето й...
В този момент иззвъня служебния телефон в джоба ми – аз го наричам “веригата”. Наистина съм вързан като с верига. Трябва да отговарям на обажданията, да тичам, за да решавам организационни проблеми или да отстранявам аварии. Връзката бе много лоша, едва ме чуваха и трябваше да крещя, за да се разберем. Съвсем се притесних. За капак на всичко, което си мислех преди малко, крещях по телефона в присъствието на Елена – нелепа ситуация. Излязох на бегом, за да се занимавам със служебните батаци. След около половин час се върнах и се извиних за това, че с виковете си по телефона ги обезпокоих. Елена с усмивка прие извинението ми и ми се струва, че ме разбра.
Още не мога да се отърся от мисълта, за това как този нахалник погали Елена. Не съм наясно и със себе си. Единственото, което мога да си призная, че не мога да преодолея желанието си да съм близо до нея. Е добре, а като стоя до нея – харесва ми, привлича ме, омагьосала ме е с погледа и усмивката си. Ще издържа ли никога да не и кажа: „Красива си”? Категорично – не. Все някой ден не ще устоя и ще и направя комплимент. Та още сега ми се иска да го направя и не само веднъж. Сега на ум си казвам: „Красива си”. Няма да издържа и ще го изрека на глас. И какво ще стане тогава – ще ме изгледа с досада, още един навлек, аман, няма отърване от такива като вас.
Жена ми ме упреква, че съм бил голям сухар, че винаги съм икономисвал комплиментите, че чуждите мъже и обръщали повече внимание, отколкото аз и не си скъпели думите. Да не си скъпиш думите, а те какво са тогава – просто думи, какво стои зад тях. Какво като ги е казал някой. Казал ги е на една, след малко на друга, на трета и за коя от всичките си мисли - мисли само за бройките, друго няма значение, просто бройки. Вярно е, казвал съм на много малко жени: ”Красива си”, а сега ми се иска да го кажа на Елена. На нея и единствено на нея. Но по какво ще се различавам от бройкаджиите?

Връщаме се от нощна смяна, стоя пред вратата на автобуса и си чакам спирката. Нина и Елена са седнали по назад - някой е заел местата им на първата седалка. Не гледам пътя, а Елена, седнала от вътрешната страна, до пътеката. Тя е задрямала, главата й е отпусната и косата й се е разпиляла по облегалката. Автобуса намалява, колегите ми, които слизат заедно с мен се надигат от местата си и тръгват към вратата. Елена се размърда и отвори очи, но е все така отпусната в седалката, без да отмества глава. Един от колегите ми, минавайки край нея, прекарва пръсти през разпилените и по облегалката коси. “О, Ленче!” - колкото и тихо да го каза, го чух. За мен тези думи прозвучаха като оглушителен крясък. “О, Ленче !”- това вече го бях чувал, сега друг го изкрещя. Крещят досадни ухажори, толкова силно, та чак ме оглушават. Елена го изгледа с раздразнение, но преди да се отдръпне, досадника се забърза и се доближи до мен, пред вратата. Е, това вече ми дойде твърде много – за два дни двама досадни ухажори. А кой по ред съм аз, че бях последния на опашката, това е ясно. Но как да покажа, че не съм като тях, че се различавам от всички?

Случи се така, че сме на смяна на осми март, при това е събота и ги няма началниците. Една жена заслужва специални поздрави. Жена, която търся, към която се стремя, от която не мога да откъсна поглед - очите и синя бездна, в която потъвам всеки път. Какво още – просто не ми стигат думите да изкажа това, което ме вълнува, когато очаквам да я видя и когато съм до нея. Какво чувствам, как да го опиша? Всъщност каквото и да кажа, хората са го казали преди мен с една единствена дума – любов. Време е да призная пред себе си – влюбен съм, влюбен в тази жена, в очите и. Осъзнавам, че е толкова далече от мен, че е недостижима – много по млада от мен, може да ми е дъщеря, има семейство и дете, препятствия, които не бива да преминавам. Гори ме огън, с който мога да изгоря всичко около себе си. Да се скрия, да си замълча – не ще издържа. А и Елена не заслужава ли внимание, нали всички тези емоции които ме горят, са заради нея. Защо трябва да се крия? Поне на нея мога да покажа какво мисля, нали чувствата ми са към нея. Как да изразя всичко, което ме вълнува, особено на осми март? Има един начин и той е да и подаря червена роза.
Точно за това съм се подготвил . За да не прави впечатление, какво нося, а и да не се пречупи розата, съм я поставил в пластмасова тръба, като в контейнер в чантата си. Часовете се нижат бавно, нямам търпение. Отивам при Елена. Там са се събрали голяма група колежки и колеги. Тя ме вижда отдалече. Групата около нея е твърде многобройна и решавам да отложа гостуването си за по късно – вляза ли сега, ще трябва да стоя встрани и далече от Елена, а и ще предизвикам интереса на всички, кой съм, какъв съм, защо съм там, а това явно няма да й е приятно. Спирам пред прозореца и с жестове й обяснявам, че ще дойда по-късно. Минава повече от час и отново наближавам по пътеката. Гостите са се разотишли и отпред виждам само колежката й. Посреща ме на вратата и ме кани да вляза. В първия миг се стреснах – Елена я нямаше. С притеснение питам за нея. И преди колежката й, да успее да ми отговори, вратата към задната стаичка се отвори и на прага се показа Елена. Посрещна ме с усмивка, отстъпи назад и ме кани да вляза. Прекрачвам навътре, отварям чантата си и докато освободя контейнера от съдържанието му, тя ме наблюдава с интерес – какво ли ще излезе от тази тръба. Малко се замотах, но накрая розата е в ръцете ми. В мига, когато я поднесох на Елена, в очите й проблесна възторг. Протегнах ръце към нея, леко я придърпах към себе си, и я целунах по бузата. След първата целувка, не отпуснах ръцете си и отново се доближих и я целунах втори път. Едва сега Елена се отдръпна от прегръдката ми. Колкото и протоколни да бяха целувките, усетих, че се изчервявам, а сърцето ми заблъска в гърлото.
Едва сега успявам да се огледам. Мебелите не са в стила, който е отпред – ъглово канапе, достатъчно голямо, две жени със среден ръст да се сместят и да дремнат на него. Пред канапето маса с два стола, край стените шкафчета, готварска печка, в дъното врата – вероятно към банята и тоалета. Обзаведено е така, че да е практично, макар да си личи, че мебелите са събирани от излишното у дома. Масата е отрупана със сладки, чаши с които гостите преди малко са пили кафе и безалкохолно. Елена ме кани да седна и аз се настанявам на канапето. Върху едно от шкафчетата има голяма ваза, в която са събрани всички поднесени днес цветя. Сред тях има само една роза – току що сложена. Явно, само аз съм дръзнал да покажа открито чувствата си. Тя почиства масата от употребяваните чаши и прибори, сервира ми кафе и сяда на другата страна на канапето. От мястото си мога да виждам Елена повече в профил – а ми се иска да я гледам право в очите. Чашката ми с кафето е между чинии със сладки и кутия с бонбони и от това ми е малко неудобно да не я разлея. Използвам това за повод да се преместя и сядам на стола, точно срещу нея. Тя отпи от своето кафе, извади цигара от кутията, която бе на масата и я запали.
- Приятно ми е да пуша – може би видя недоумение в погледа ми и побърза да се оправдае – Не пуша много, една кутия ми стига за няколко дни.
Минали са месеци, откакто съм срещнал погледа на Елена, разменяли сме реплики в автобуса, два пъти съм и гостувал досега, но едва днес успявам да надникна спокойно в тези очи. Разговаряме, а погледът ми е закован в нея – с интерес разглеждам очите й. Тъмно сини по края, постепенно просветляват към средата. По светлата част е пресечена от също така по тъмни линии като радиални лъчи, които като че ли играят и понякога са по-на гъсто, а понякога по-нарядко. Може би от светлината, може би от усмивката и. Но какво точно ме омагьосва - не е само цвета на очите й и играещите лъчи в тях. Магията, на която не устоях е усмивката й. Сиянието, което излъчва, когато се усмихне – точно това е магията за мен. Ето сега седя срещу Елена, тя спокойно си пуши, а аз й се радвам. Просто не мога да преодолея себе си. Заради тези усмихнати очи се връщам всеки път, отново я очаквам и търся. Втренчил съм се в нея, разказвам една от многото мои забавни истории и тя се смее. Иска ми се този миг да се повтаря безброй пъти. Ще мога ли всяка смяна да идвам и да и разказвам по една от моите многобройни историйки и с това да я развеселявам. Ще се радвам на усмивката й, и отново ще разказвам. Сещам се за приказките от хиляда и една нощ. Какво би станало, ако не е всяка нощ, а всяка смяна. Пресмятам на ум, до пенсия ми остават около деветстотин смени - все едно са, че са хиляда и една смени, също като в приказките.
Елена е срещу мен - пред нея е чаша горещо кафе, в ръката и дими цигара. “Приятно ми е да пуша” – ето тя е получила своето. В момента тя не иска нищо друго. А аз съм срещу нея, бърборя и я забавлявам. Тя се усмихва и това ме прави щастлив. Всеки със своите радости. Означава ли това, че ме е приела сред своите познати и мога често да и гостувам? Как ли е разтълкувала червената роза, открояваща се сред всички цветя във вазата. Донесъл съм й и още един подарък – електронен преводач от английски. При предишните ни срещи беше споделила, че й е трудно с английския, когато преглежда чужди сайтове.
Минутите минават неусетно – повече от час продължи тази моя идилия. Елена не запали друга цигара, кафето отдавна е изпито. Изведнъж вратата се отваря и колежката и надниква „Елена, ние отиваме да си купим нещо за обяд – какво да вземем за теб?”. Елена се надигна от мястото си – “ И аз ще дойда с вас”. Край на моите радости. Може би се притеснява да покаже пред другите предпочитанието си към моята компания? Трябва да си вървя. Трите колежки тръгват вкупом. Елена, наметната с невзрачното си палтенце, отново е в средата като че ли е в крепост. Сама ли си избира това място обградена от всякъде?. Ще успея ли отново да премина тази стена – така както бе преди малко, или тя ще стане още по-висока и непреодолима.

Следва продължение.....