автор: Karmina

Не ме е лъгал, че ще ме обича
и просто няма начин да се мръщя,
но само дето в мен поникват троскоти
откакто си събра багажа и си тръгна.
Направи го с усмивка и с финес,
прегърна ме и даже ме целуна.
Каква раздяла ( няма що),
че тя изобщо не прилича на сбогуване.
Не си втълпявам , ами е така -
той даже ме държеше за ръката,
а уж си беше тръгнал от съня,
забърсвайки следите от мечтата.
И не че нещо , само не разбрах
защо му е така да се разделя.
Дори не каза, че я няма обичта,
а само че се плаши да е с мене.
И на, не мога да не пия,
когато не долавям тоя смисъл
да го е страх със мен, а не от мене
защото му се сторило сериозно,
но повече отколкото е искал.

Но като иска- нека си върви,
а аз му обещавам , че ще плача
по цели нощи и по цели дни,
но със последната сълза
ще го забравя...